Баренбойм свири Шуберт

Daniel Barenboim plays Schubert in Basel

As great as he is, finishing in less than 2 hours (incl. antract and applauds) s somewhat ... too commercial. Otherwise, the performance was thrilling! You see and hear what means performance and not just playing!

Санкт Петербург

Времето в Санкт Петербург просто тече и имаш чувството, че ти трябва цяла вечност да го видиш и сигурно е така, но аз засега я нямам, та гледах да се организирам.

Петък като цял пълен ден, почнах с разходка лека из града (хотелчето е на идеално място просто), после в 10.30 бях в Ермитаща точно и когато отваря. Като изключим тълпите групи, шумните и бутащи се посетители, се чувстваш като в друг свят. Всичко е направено великолепно (говоря основно за първия етащ, където е основната част на залите и експозициите). Пищно, светло, просто оставаш безмълвен. Тук таме правят ремонти и не всичко е отворено или е покрито, но не е чак такъв проблем.

Човек спокойно може да прекара там цял ден, но все аз се ограничих с 3.5 часа.. после един гаден сандвич в кафенето на Ермитажа и още малко разлгеждане и минаване през магазина.

За съжаление музея на Пушкин беше затворен, та не стана да го видя. Вечерта бях на опера - Дама Пика на Чайковски в прословутия Марийнски театър, където при това за първи път е била представена. Театърът е много хубав. И Ермитажа и Марийнски са с фасади в бяло и зелено, което ги прави да се открояват.

Вечерта около 9.30 (щото си тръгнах от операта в единия антракт, защото бях скапана - срам и позор, но това е), та влязох в Катедралата на Исаак - една от най-впечатляващите катедрали, които съм виждала. Качих се и на терасата, което е малко преживиаване, защото едни лампи ти светят в очите и ти най-накрая се качваш по едни метални стълби, но гледката към нощен Петербург си заслужава.

След всичко това дойде и последния ден на пътуването ми следователно, натоварена програма... Първо беше Петропавловската крепост (основно катедралата там  и стената). Минах по един мост, после по друг, Така човек се наслаждава на архитектурата, адмиралтейството, военно историческия музей, вижда от далече крайслера Аврора и се поуморява. Крепостта е интересна, но не бих казала че за мен е сред топ 3 местата, които да се видят в града.

Следващата спирка (която по принцип е добре да е цял ден, но като нямаш много време – пробваш с малко) е Петровия дворец или парк , който е известен с многото си фонтани и най-бързия и лек (и естествено най-скъп начин) за отиване е с бърза лодка от кей до Ермитажа. След 40-на мин пристигая, плащаш си като поп (за чужденец естествено) и виждаш на хълм дворец и фонтани, които те водят нагоре. Думите не са достатъчни, за да се опишат фонтаните, а и снимковият материал е достатъчно нагледен. Всичко е невероятно! Това са фонтан след фонтан и естествено Тристан в средата. Усещането е много приятно и си леко замаян.

В двореца не влязох, а предпочетох да се разходя из парка и да видя другите фонтани. Човек спокойно може да си прекара там цял ден. Какви ли не фонтани има, алейки, птички, вили, морави, дървета, статуи – не случайно наричат Руския Версай. Спокойно можех да прекарам там цял ден да обикалям (което естествено води до сериозен километраж), но това за следващия път. Но е много прекрасно място!

Връщането беше пак с лодка (човек трябва и да внимава с кои фирми тръгва защото имаш намаление за двупосочния билет, и затова следия внимателно разписанията на различните фирми). Казанската катедрала някак си остана за последния ден, но затова пък като я посетих имаше служба и хор от десетина човека пееше. Акустиката е много добра и музиката се разнася подобаващо. Отново бях изненадана колко хора имаше и как си следяха службата. Но явно това си е характерно за руснаците.

Не пропуснах да си купя малка стихосбирка на Пушкин – книгите са доста евтини. Повечето стихосбирки бяха под $5 и с твърди корици, което е като ограбване.

Санкт Петербург е необятен и човек може да прекара и месеци и да се любува на местата му и да посещава музеите – 2,5 дни са повече от нищо, но колкото – толкова. Следващия път повече. Определено е един от най-прекрасните градове, които съм посещавала.

В неделята отново рано ставане, такси, носене на куфара по стълби, лутане (защото това да сложиш табели и указания на летище е явно много трудно), „наслаждаване” на отношение на персонала към пътуващите (особено интересно беше как един американец пита на английски, бавно и отчетливо, кога и къде да се чекира и леля мамаша му отговаря бавно и отчетливо на руски и със сочене и писане – в 8,20 там). Полетът до Москва беше с Росия авиокомпанията – обслужването беше много по-добро, стюардесите приветливи и .... летях с Анче! ново! Чисто! Само като правят нови самолети що не гледат малко какво се прави по света и да сложат по некой и друг монитор? Самолетите на Канадските авиолинии, особено тези на Бомбардиер (също канадци) имат монитор на всяка седалка за всеки пътник. Анчето и един за всички няма. Но това е.

После в Москва пак – опашки, късно чекиране, сменили изхода и не казват – абе купон да става. На паспортен контрол тоя си говори с колежката и ти стоия и чакаш да ти сложи печат, едни опашки се вият – има място за подобрение и то доста.

И с това пътуването преключи. Следващия път – по-дълго, но и малкото което беше си заслужаваше определено! И всичко си идва с цена естествено.

Санкт Петербург, ето ме и мен

Както мразя да ставам рано, в тоя случай нямах избор, та ставане малко след 6, такси до летището (с леко задръстване), чекиране, качване на самолета и ... някак си очаквано поведение на стюардесите.. не знам други ли ползват по международни полети дето съм чувала колко добри били напоследък Аерофлот, но бяха мама мия соц стандард от всякъде.

Както и да е, след като пристигнах ме чакаше такси, щото реших, че по-добре да платя и да не се занимавам с транспорти и тарсене и да си спестя малко грижи все пак а и хотелите тук поголовно предлагат такава услуга.

Хотелът - някак си очаквах да е по-добър - малък, странен, но пък в центъра и любезен персонал, който говори на английски. След като се настиних, пак стандартното - раница, апарат, удобни обувки, карта, леко план, вода и марш навън. Естествено едно от първите места беше Невски Проспект, който е на 10 мин пеш. После разходка до църквата на спасителя (интересното беше, че цялата е украсена не с рисунки, а с мозайки! много красива - просто без думи оставяш). След това се озовах до Руския музей и реших да вляза докато го затворят; има Руско изкуство основно и е много приятен, но не е изобщо в размаха на Ермитажа, а може би по-скоро Третяковската поне според мен. В Руския музей вкл. видях на живо картината на Петин "Бурлаки на Волги". Вие може да не я знаете, но още си спомням как трябваше да пиша некво тъпо съчинение по картина и леля ми Марта и кака ми и майка ми ме тормозиха как не знам си какво се виждало и прочие.. Смятайта какъв тормоз ми е било, за да я помня тая картина толкова време.

И тук отметка с моя опит с руския - аз че съм го забравила, забравила съм го, че го говоря сигурно като идиот - сигурно, но да ми казват винаги цена на билета за чущденци, дори и без нищо да съм казала или казала на руски един билет е направо потресаващо.

След музея естествено и паметника на Пушкин - който е навсякъде и страшно го тачат, та още разходка по Невски проспект, след като си просто като в музеи - всички сгради са невероятни просто, статуи, обстановка - омайващи. Но, се вижда и усеща, че Санкт Петербург не е толкова поддърщан като Москва - дори да е по-красиво, сградите не са толкова чисти, но улиците като цяло са си чисти.

Та стигнах до едното място с пътувания по каналите и реката. Едните идиоти пуснаха една лодка докато вървях ама просто под носа ми и питам къде има и те няма други, а то навсякъде. После намерих и пише че след 10 мин тръгва в 7 и после в 8 на английски и не ми се чакаше и питам много ли говорят и тн (но с жената си говорихме на руски) и тя ми вика, а не, не то на руски и на английски са различни маршрути. Руския е по интересен и пылен с история и факти, а на английски е така по параден. Абе какво да ви кажа.. та взех на руски и за да не чакам.

Пътуването е по канали и реки и се минава под много мостове и много ниски (веднъж ни предупредиха специално да не се изправяме и наведем, че под мостчето е за 2.5м най-много. И пак тук този живял, там онзи, а ето тук видите ли Пушкин се запознал с една красавица, която станала известна, щото той написал една от най-красивите си поеми и почват да рецитират и аз с тях ("Я помню чудное мгновенье: Передо мной явилась ты, Как мимолетное виденье, Как гений чистой красоты" - не си мислете, че сым могла да го напиша без грешка на руски, има просто интернет). Та значи това по руски съм го учила... ама да им имам системата, аз Пушким и кой ли още не мога да помня дето са ме карали да го уча наизуст, но за говорене - грънци.

Много е красиво, особено към залез сградите направо греят. Царските особи са направи страшно много и може и още да са могли, ако не е дошъл пролетариата, но това е. И всичко си е запазено, дори и по време на барикадата специално са били намерили начин да скрият колекцията на Ермитажа. И като казаэ барикадата, все още тези, които са защитавали града по време на блокадата имат някакви придобивки като напр напълно безопаслно здравеопазване.

И така. Поразходих се след това докато намеря къде да хапна и денят свърши.

Москва и Кремъл

Заключението за деня: Москва успечно се класира в класификацияата ми на страни с неприветливо отнояение към туристите!

Първо, трябваше да се преместя от един хотел в този, който ми го бяха запазили от работа, нищо, че бях казала на руския офис в кой да ни резервират – те са  на принципа едно си баба знае, едно си бае (поради което едни мои колеги бяха леко бесни естествено), ама нищо ново. На всичко отгоре хотелът така както беше 5 звезди изобщо не се знаеше къде точно му е входа и тряваше и стълби да качвам. И това да беше всичко... за ютия и дъска трябва да ги молиш, дистанционното ми липсваше, тарифата за интернет около $15 за час, и на всичко отгоре вместо да ми оставят вестник на английски, заради фамилията предполагам – на руски... не стига че им плащаш луди пари на вечер, а за всичко да им се молиш – потрес... лошо ревю ще им напиша.

Та след местенето, туристическата програма започна с Кремъл. Като отиде човек на Червения площад, колкото и да се оглежда за табела на руски или на какъвто и да е език къде е входа за Кремъл – нема такава. Така че попитах милиционер, който пазеше да не вземе някой да препари до стената на Кремъл къде е, та ми обясни (това на руски, нали). Като влязох в една малка църквичка, хор пееше и беше много приятно. Озадачава ме, че хората са явно доста религиозни и че по църквите си има хорове, които пеят.

За да се стигне до входа на Кремъл, се минава през Александровската градина и паметника на незнайния воин и един фонтан с 4 коня, който е особено впечатляващ. 

И като гледки – всичко добре, но обслужването – мале мила. Голяма разлика между двете велики сили – Русия има какво да предложи и да продаде на туристите, но не го прави и не може явно, докато САЩ нямат много, но каквото имат знаят как да го предложат, продадат и направят пари. Маркетинг, това е.

За да се купи билет, има различни опции, но не е много ясно кое какво е. За качването на кулата имало дневно 4-5 сесии с по 10 човека всяка и това е – лист на чакащите. Аз бях там сутринта и опцията ми беше за 3 следобед – познай кога. Обслужването – няма що да си хабя думите. После да вземея аудио гид – е, взех, но не се и разбра откъде се вкл, никъде не го пишат и накрая просто го върнах (установих проблема като бях влязла). После да си си оставил раницата, сякаш нещо ще им направиш. То в Белия дом и под стената на плача може с раница, но в Кремъл – не (нищо че минаваш охрана и могат да проверяват а не да блеят. За това си плащаш (естесетвен0о), отиваш на друго място, после един милиционер или охрана стои и гледа в една точка, една леля ти взема парите.. абе просто как мразим туристите  и що ни смущават в апогея си.

Кремъл е настина прасив, много чисто и църквите блестят. Градината на Кремъл е естествено много добре поддържана. Ако имаше някакви обяснения, то бяха на руски (то не стига че чувденците плащат повече, а са и по-зле третирани). Та това обяснява защо повечето чужденци са с групи мисля. Камбаната и топа са особено впечатляващи като размер. Милицията на територията на Кремъл – все едно са на разходка и тотално безразлични към всичко. Ако Амриканският/канадският полицай всява респект само с вида и стойката си, то руския е пълната  противоположност. За способности не знам дали са близо.

След това естествено се влиза в ГУМ-а. Много просторно и прекрасно сдание, на нива и т.н. След това – Арбат, известен с място за изкуство, художници и прочие, а в наши дни и магазини за сувенири. Не искам да съм субективна и тн, но в едното магазинче случайно погледнах в екрана на компютъра и видях, че са ми таксували едното нещо с 100рубли повече... не че ми е за 100-те рубли, ама после да ми обясняват, я колко страно – това е проблем в компютъра е малко тъпо. Може и да е била наистина грешка на компютъра, ама нещо не ми се вярва. И ми викат – не се притеснявай, че го оправим – ама не се притеснявам аз ама не ме прави на идиот! Както и да е. В единия край на улицата е умопомръчително голямата и впечатляваща сграда на Министерството на Външните Работи

Също и снимах малко в метрото ( и не бях единствената), но ми казаха че по принцип било забранено и било закон от едно време.

Сряда след като приключих с работата по-рано от очакваното се отправих пак да преоткривам. Смятах да се разходя с лодка, защото било красиво, но валеше и беше мъгливо, та се отказах. Затова се разходих по Тверская която е тырговска улица, после видя и Дума-та им. Случайно мернах на едно място, че има изложба фотографска Русия през прозореца на влака или нещо такова, та влязох и гледах снимки от къде ли не из тая огромна страна. След това вечеря и поредното опаковане на багажа...

Като цяло Москва е добре поддържана, но обслужването се нуждае от значително подобряване. Но ми казаха местните, че мнението ми колко било чисто едва ли е представително, щото съм ходила по туристически места само. Също така всички казват, че Москва не е Русия, вкл, че в Москва заплатите били с пъти по-високи отколкото в останалата част на страната (10 пъти ако ли не и 100 в сравнение с някои райони). Тоалетните им се нуждаят определено от оправяне. Тоалетната в ГУМ на Червения площад е по-зле от тая на Софийския ЦУМ. За тоалетна хартия изобщо и не говоря. Трагедия от всякъде. Табелки и указатели – забрави! А ако има – само на кирилица – тежко ти и горко ако не знаеш малко руски.

Метрото и автомобилното движение през седмицата е много натоварено и няма нищо общо с неделя. Но за сметка на това метрото е на минута едва ли не.

Много хора казват, че Cанкт Петербург е много по-красив, та ще видим. Засега това е от Москва - определено си заслужава да се посети!

Москва - началото на руското пътуване

След като кацнах в Москва се усети, че не съм в свои води и редът е различен. За паспортен контрол - опашка и си се пререждат като стой та гледай. Минах за не много бавно, но докато бях на опашката ми се се обадиха за таксито, защото от фирмата ми поръчали, та човекът голям зор видя да ми каже някакъв номер на такси.

Та по случая ме чакаше шофьор с табелка Новартис и докато стигнем до таксито - то по стълби слизахме, паркинг прекосихме, та той да плати.. мале мила просто. После пътуване повече от час и пристигнах в хотела. Аз тоя хотел го запазих, защото и служебно уж щях да съм тук, но имаше промяна, но както и да е. След като се настаних, пренаредих раницата и потеглих към Червения площад. Метрото е близо до хотела, има и машини за билети и реших, че това ми е по-добре отколкото да се боря с руския... Наистина метрото тук е много дълбоко.. едни безкрайни ескалатори и огромни спирки - утре ще гледам да направя снимки - просто има защо да е толкова известно метрото.

Хората изглеждат малко уморени и утрепани, усеща се на места лъх на алкохол, но това е. И след 2 спирки, пристигнах до Болшой театр и Червения площад.

Пьрвите ми впечатления са, че е много чисто! Имаше малко блокове по пътя от летището, но поддържани... Много добре изглежда всичко. И колите като цяло са си ехей! Метрото е безумно евтино (поне за него няма цени за местни и неместни), но таксито си беше почти 70$!

Полицаи има вкл в метрото и по улиците има много малко хора.

На Червения площад имаше доста туристи естествено, много спокойно и чисто!

Другото нещо е, че ако не знаеш кирилица поне си тотално загубен. По пътя от летището не видях 1 знак с име на латинеца.

Винаги, когато пристигнеш на ново място е трудно да се реши с какво да се почне, но в моя случай се знаеше, че Третяковская галерия трябва да се посети в неделя, защото е затворена в понеделник. Но преди това все пак следваше да се поразходя.

От метро Театралная, през хотел Метропол, който е известен, после площад Любянка, където е била централата на КГБ, след това през едно паркче стигнах до Славянския площад, където е паметника на Кирил и Методий. До него има малка църквичка, в която имаше служба. Интересно е, че жените тук си слагат забрадки на главите като влизат в църквите.

След това минах през няколко църквички известни като английския двор и които са много древни и дървени, но поради липса на информация и какъвто и да е начин да разбереш къде е входа, където изобщо може да се влезе, не успях да вляза. Просто обаче ме озадачава тези дни колко е пусто. Все пак Москва е над 10млн и по улиците почти няма ни хора ни коли. Нищо общо с град като Токио, а по скоро се чувства като Базел колкото и да е абсурдно.

И така стигнах отново до Кремъл, но от друга страна и катедралата Св Базил или Покровската катедрала. Ако човек е кысметлия и времето е хубаво, то има страхотна гледка и аз бяэ наистина късметлия. когато се прекосява реката по моста, се открива невероятна гледка към Кремъл. И като видиш гледката, просто трябва да имаш снимка там, та видях двама французи като мацката не знам колко стотин снимки направи на господина, който все гледаше и и даваше още насоки как да го снеме, та ги помолих да ми направят снимка и младежът засне няколко много добри снимки - просто се усеща, че знае как да работи с апарат като моя.

И така, стъпка след стъпка и над час вървене стигнах до Третяковската галерия с руско изкуство. Беше интересно да се полюбувам на руското изкуство, и в същото време да се насладя на липсата на обслужване :) Първо, че цената на билета за чужденци е повече от 2 пъти цената за местни. След това ти се поскарват къде да си оставиш раницата (на руски естествено).

Влизаш и във всяка зала има жени дето пазят или не знам какво, но не си и помисляй да ги закачиш. Един руснак попита нещо и лелята, както си стоеше без да го погледне или каквото и да е каза: ну, там написано... там после  направо... това е нема друго. На мен жената в кафенето ми се възмути как съм нямала по-дребни, та чак и в протмонето ми погледна; като купувах нещо малко като сувенир лелята ми се скара да съм била по-бърза като плащам и си вземам нещата.. абе нищо ново може би, но отново - ако не говориш английски или поне не знаеш кирилица - тежко ти и горко. Жалко само дето аз от руския като говорене нищо не мога... или почти нищо, щото то често е по-добре аз да се мъча и те все пак да ме разбират, отколкото те така да се мъчат, че ти не ги разбираш.

Третяковская има и малка църква, докоято е трудно малко да се стигне, после слизаш по стълби и тн, но е много красива и светла. Има и място, където Третяков е бил (който фактичестки е основал галерията и е дал колекцията си).  И друга част е скулптурната градина, до която си повървяваш 20-на мин и там отново.. цената за чужденци - 100рубли (около $3), цената за местни - 20 рубли. Някак си е големичка рализликата!

До градината в реката е паметника на Петър велики, а от другата страна е Катедралата на Спасителя, която е особено внушителна.

Вечерта - Болшой театър. След като отидох да си взема билетите, които бях поръчала (за скромната сума от около $80 и един от по-евтините билети, което естествено е повече отколкото за местни, но и за местните цената мисля беше около $60 като средната заплата според уикипедия е била $640 през 2008)! Та като отидох на касата имаше впечатлителна опашка от млади хора и се оказа, че касата за студенти отваря в 5.30 и това беше почти 5.30 и студентските билети са и по-евтини. Но все пак.. не помня кога съм виждала толкова млади хора да чакат на опашка за културно мероприятие!

Балетът беше доста екстравагантен.. Може би трябваше да отида на класически, но с това ограничено време нямах избор, а и си беше прещивяване все пак, а и световна примиера..

И така, край да ден 2 и ден 3 е пред мен когато обаче туризмът ще поотстыпи надвечер на бизнеса и поредния хотел.

Страсбург

След като няколко дни мислех как все пак е време да отскоча до Страсбург, се събудих събота сутринта и реших, че ще ходя до Страсбург. Заредих батерията на апарата докато закусвах и към гарата :)

Пътуването с влака е по-малко от 1.5ч и времето беше прекрасно. Така че разходката из Страсбург беше много приятна, изкачих 300 стъпала на катедралата за гледка от горе, полюбувах се на архитектурата, хапнах добра френска храна. Купих и чифт обувчици и се прибрах в Базел. Просто един прекрасен ден!

Три дни из Швейцария

След като Мая - мила приятелка от Торонто каза, че ще ми дойде за няколко дни на гости, се отприщих да планирам еднодневни пътувания. Всяка вечер решавахме накъде следващия ден в зависимост от прогнозата за времето.

Ден 1. Bernese Oberland или планините около Берн. За втори път бях там и отново впечатлена от красотите на района. Първо влак до Интерлакен, после автобусче до Изелтвалд, след това 2 часа преходче покраи езерото Бриенз до селцето Гийзбах, след това корабче до Бриенз. 



Поразходихме се из Бриенз, което е малко сладко селце (както повечето Швейцарски) и решихме да вземем влак до Интерлакен. Е да, но се качихме в грешната посока и като ни провериха билетите (слава богу веднага), се оказа, че трябва да слезем на следващата спирка и да вземем влак в обратната посока.
Вече започнахме да усещаме умората и като пристигнахме в Интерлакен и решихме да видим кога точно е следващото корабче, то просто ни чакаше, та потичахме да се качим в последния момент. И така по вода до Шпиц. Красоти, планини, поляни - Швейцария отвсякъде.  След това взехме последния автобус до гарата и влак, препълнен яко до Базел - приятно уморени и заредени с положителни емоции.

Ден 2. Прогнозата за Ношател беше благоприятна, та отново - гарата, влак до там и .... прекрасно градче - определено стана едно от любимите ми. Езеро, френски усет, и тих и почти умрял град като всяка неделя.

Разходихме се прекрасно, полюбувахме се на гледки, качихме се в затворническата кула да погледнем отгоре града и така. Обратно с влакчето - да живеят Швейцарските желесници!

Ден 3. И както си беше планът - Люцерн и върхът Пилатус. Влак до Люцерн, автобус до Криенц, лифтове до върха. Гледките докато пътувахме на горе - велики - морави, крави, планини - абе Швейцария на картинка. За съжаление горе имаше облаци и беше доста прохладно, но се люувахме на планините и гледките. Поседнахме и на терасата да хапнем сиренце швейцарско :)
Следващият етап беше зъбчатката - добре, че е Мая да науча как се казва фуникуляр на български. Това бил най-стръмния маршрут и наистина си е забележително. Със слизането (след като закъсня и нямаше никъде местенце), гледките почнаха да се променят и моравите да се появяват, както и малко по малко облаците се махната и езерото се видя отново.


Както може да се досетите, последва пътуване с корабче до Люцерн - не ми беше за първи път, но природата и пейзажа отново ме възхитиха - всичко е като от картичка. И тея тук косят навсякъде тревата просто как да не е красиво я!

Лека разходка из Люцерн и пак на влака до Базел

великолепни пътувания с приятели си е отлично прекарване на времето!

Ширакауаго (Япония)

И така, втората ни сутрин в Такаяма (което беше и трети ден), станахме рано, опаковахме отново малките ранички, закусихме, платихме си сметката, дадоха ни торбичките и тръгнахме пак Пнтелей пътник. Оставихме малко от багажа на гарата, взехме автобус и потеглихме към Ширакауаго, което е малко селце в Японските Алпи. Запознахме се на спираката с една двойка, които живеят на Бермуда, но мъжът е Швейцарец, та дискутирахме как Японските Алпи много ни напомнят за Швейцария – затова и сигурно така ги наричат. При това пътя е основно тунели (както и в Швейцария). Единият тунел беше 11 км (защото ти пишат колко си изминал и колко ти остават) - просто светлина не виждаш.

Селцете е малко, сладко, национално, с дървени къщички със сламени покриви, заобиколени от оризови посеви, но тъй като имахме над 3 часа беше малко много времето, но се пошляхме подобаващо.

След това отново автобус за Такаяма (поне е под час) и влак за Нагоя и после Токио.

Такаяма (Япония)

Такаяма е малко градче или селце в Японските Алпи и е известно и е препоръчвано за посещение. За да се стигне до градчето, се пътува понякога доста, защото е в средата на страната общо взето и в нашия случай пътуването беше малко над 6 часа със смяна на 3 влака и тръгване в 6.22 сутринта – просто мечта. Последния влак, който взехме беше препълнен и всички отиваха в Такаяма за пролетния фестивал, заради който ние точно на 14-15 април отивахме. През декември, когато търсихме и резервирахме хотели, беше малък ад да намерим къде да спим в Такаяма – всички хотели бяха заети, първите 2-3 Японски гостоприемници, където пробвахме, също нямаха места, та най-накрая намерихме една Японска гостоприемница и резервирахме стая като платихме най-високата сума за нощ за цялото ни пътуване. Но цената включва все пак вечеря и закуска и така.

Пролетният фестивал е популярен, защото могат да се видят ятаи, които са японски коли/носилки нещо такова – не знам изобщо каква е българската дума (виж снимкте). Ятаите са украсени изящно и са наредени по улиците, да се видят. На върха на някои има кукли вид марионетки, и на няколко пъти прес 2 дни, играят по 10-15мин представления – но то са 1-2 кукли и има съпровод на японска музика – имам аз проблем с тая национална музика, че изобщо не мога да я оценя... монотонна е и основно с едни леко пискливи флейти.. защо ли по всички такива фестивали (и Базелския карнавал) все с флейти е музиката?! Било лесно да се свири, но за слушане не винаги е лесно...

Също така през деня има няколко процесии като някои са с ятаите, а други основно с хора. Всички облечени в национали, но различни носии и все мъже или деца. Има и танци на лъв или дракони, като реално 2 човека управляват главата и са покрити с плат (снимките). Едно от основните мероприятия е нощният парад, когато всички тези ятаи са със запалени латерни – светещите китайски лампи като топки – и тогава е наистина много красиво. Управлението на ятаите е с човешка сила – няколко го дърпат, други го бутат и един отзаде го управлява с нещо като лост.. но не съм сигурна.

Бях леко изненадана, че нямаше никакви емоции по лицата на участниците – ама никаква... лед! Вечерта тук таме имаше усмивки и моменти на емоция, но беше подсилено от сакето, което се разливаше и пиеше. Има си роля алкохола!

Проблемът отново бяха тълпите и по-специално местните, които се блъскаха като не знам какво.. Някои вкл се качваха на столчета, за да виждат по-добре илои да правят снимки и изобщо за нищо не им пукаше.

Вторият ден на фестивала беше подобен на първия. Посетихме и един музей, където представиха няколко вида куклен театър в рамките на 15-на минутки...

Намерихме и едно много приятно кафененце, където втория ден като си поръчах чай каркаде в каничка, те включително ми дадоха един пакет насипен като подарък! Много бях мили!

Също така района е популярен с дърворезбата си, та има много места, където и правят на място или просто продават и цените са си на ниво естествено.

Сега няколко думи за стаята и мястото ни за спане. Това е типична японска гостоприемница, не много голяма. За мое щастие имахме собствена баня и тоалетна (понякога на човек му трябва малко, щото опита от храма дето беше като някогаяните турски бани нещо не ми е по вкуса).... Стаята се оказа по-скоро като малък апартамент.. една част която беше като спалня с японски дюшеци на пода, плъгаща врата и пак масичка и столчета пред прозореца (но гледка към паркинг, но това е). После и нещо като гостна с малко огнище по средата ако искаш да си толиш чайче... Закуска и вечеря – включени и вечерен час 11 (всички такива Японски стил гостоприемници имат вечерен час, та не беше изненада). Вечерите са едни безкраини сервирания на няколко различни неща които са малко количество, но броят им е голям и както знаем – не винаги се знае какво се яде, но здраве да е. Закуските им са си като нормално ядене, което ми е малко трудно да го приема, но това е. Също и обща баня с нещо като басеин пак ако искаш и там да ходиш. И естествено се събуваш до вратата на сградата, слагаш си чехли с които отиваш до стаята си; след като влезеш си ги сваляш и си ходиш бос; и като влизаш в тоалетната си слагаш чехлите за тоалетна. На всеки му се дава и нещо тип кимоно (юката) и доста хора си се разхождат из риокана по кимона вкл и на вечери и закуски а и с това и си спиш... Пълен японски опит. Като си тръгвахме собственичката ни подари по една малка японска торбичка, направена от майка и от материала за кимоно. Много мили и приятни хора бяха собствениците. При това имаха огромна колекция от малки статуетки японски, които бабата на собственика била купила навремето.

Вторият ден (и първа сътрин) обаче имахме огромна изненада наречена сняг... и температура в 9.30 сутринта 3градуса... и това по време на пролетния фестивал в Японските Алпи. Но ние все пак се устремихме към фолклорното селце Хида, до което или вървиш около 40 мин или отиваш с автобус за 10-на и предвид, че ние сме дошли в Япония за пролет и дрехите ни не бяха за зима точно, се възползвахме от автобуса.

Селцето е малко и сладко със типични японски къщички от 18-19 век. В някои трябваше да се събуваме пак за да влизаме, но в повечето и от входа се виждаше всичко, та си спестихме това мерприятие особено като се има предвид, че имаше снежец наоколо. В няколко от къщите и показваха типични занаяти и горките жени седяха завити пред отворените плъзгащи се врати и с газови печки работещи от другата им страна.

Втората сутрин потеглихме към Ширакауа-го и обратно Токио.

Хирошима и Мияджима (Япония)

След пристигането в Хирошима, и леко лутане, взехме трамвай и стигнахме до хотела, където щастливо ни чакаха куфарите, пратени от хотела в Осака. Реално вече беше доста късен следобед, та починахме малко и излязохме да опознаваме града. За мое щастие се смрачаваше и снимките от парка посветен в памет на жертвите от атомната бомба станаха много впечатляващи. Следващия ден бяхме в парка през деня, но не изглежда така потресаващо както надвечер и с осветлението.

Озовахме се в един момент на една закрита улица с магазини и след лутане и търсене на ресторант за вечеря по малките улички, в крайна сметка се върнахме на търговската улица и открихме местенце където правят Окономияки – специалитет японски, който спокойно може да се определи като „манджа с грозде”. Според някои това било японска пица, според други като палачинка, мен ако питате – ни едното ни другото. Сервират ти го в нещо като чугунено тиганче, и има яйце-палачинка на дуното но тънко като лист, има и нудъли (сиреч местни спагети), после някакви други съставки (голяма част е с основа зеле тоест имаш и зеле посготвено), също и малко месо или зеленчуци и отгоре и яйце или друга заливка. Вкусно е, но е много ядене.

Следващият ден беше основната цел на пътуването ни и по-точно острова Мияджима. Реално като се стигне до пристанището на локалния ферибот, за 10 мин си на острова, който е обявен (отново) за световно наследство на ЮНЕСКО, а също и е едно от най-известните места с плаващата тории или червена врата японска (на снимките е много кратно заснета). По принцим морето (което е Японското) има силни приливи и отливи и при пълен прилив, тя си е като плаваща, а при отлив – направо на сушата (също се вижда). Там е и най-известния храм, който е с над 1000 подпорни крака и при прилив е отново като плаващ. Между дъските на пода има разстояние, за да можела водата да се качва, а не да разушава. Творение отвсякъде!

И там видяхме сватби – то явно тоя сезон им е много силен.

Другата забележителност е върха Мисен. Първо вървия, после вземаш лифт, после втори лифт ( е може и да вървиш към 2 часа ако си интусиаст и не си уморен), и после и се качваш около половин час. Но не очаквахме такова качване! На места беше адски стръмно. И това за да видиш няколко хубави гледки към морето, които не бяха най-добрите, заради облачното време и силния вятър, но все пак се разходихме. Навръщане отново с лифт. Но имаше какви ли не образи – една местна девойка си беше събула обувчиците и ходеше боса, защото беше с ток; имаше и други убавици дето бяха на ток и те едва на равно вървяха, та само около лифта стояха; имаше възрастна двойка англичани, които си се качиха – направо ме озадачиха; и такива ми ти работи.

Около пристанището на Мияджима е приятно, магазинчета, ресторанчета и после пак фериботче, за да се приберем в Хирошима.

И така. Вечерята беше в някакво случайно и много евтино местенце с нудъли, но нещо май не ни понесе и на двете и стомасите ни не го оцениха. След това и трябваше да пре-опаковаме багажа, за да пратим куфарите направо към Токио (с тази услуга, която ти пренася багажа от хотел до хотел и е около 15-20$), а ние само с раничките + още една раничка да се отправим в ранни зори (първият ни влак беше в 6.22) към градчето – селцето Такаяма и да се любуваме на пролетния фестивал. С прогноза за времето: макс 9! Защо ли си нося аз блузки с късо ръкавче?

Планината Коясан (Япония)

На 11 април (ден 11 от Японската авантюра), след като напуснахме хотела и пратихме куфарите към Хирошима, взехме влакче, после фуникулар, после и автобус и стигнахме заветната планина Коя (или Коясан). Там съответно спането беше в будиски храм.

В планината е основана будистка общност преди повече от 12 века от монах (Кобо Дайчи), когото все още много го обичат и тачат (и според тях още медитирал и не бил умрял). В храма, където бпхме отседнали имаше туристи откъде ли не. Вечерята се сервира в 5.30 в стаята ти; закуската е в 7.30 – отново сервирана от монаси в стаята ти; портата на храма затваря в 10, тоест дотогава трябва да си се прибрал – иначе спиш на улицата; тоалестната делите с още няколко човека, както и мивка; а, да и като влизаш в храма винаги си сваляш обувките и слагаш специални чехли, който сваляш преди да влезеш в стаяата си, а също и като влизаш в тоалетната ги махаш и обуваш специални чехли които си стоят в тоалетната до вратата и са си само за тоалетната. Банята – обща, ад тотален аз даже там не се къпах.. то сядаш на стол да се полееш с душ и после се предполага, че влизаш в нещо като огромна вана където си с всички други – има за жени и мъже отделни бани. В 6.30 сутринта – молитва, на която трябва да отидеш и те вземат да те заведат.

Стаята ни беше много сладка, с плъзгащи се врати – след първите имаше масичка със столчета (има снимка) и после и стъклени и гледаш едни камъни и малко басейнче, където и ти капе вода... просто природа и зен отвсякъде!

И както си му е закона, след като оставихме багажа потеглихме да разглеждаме и да изпием кафе или чай. Е, точно така случайно попаднахме на поредната находка кафененце. Собствениците или тези които го държат – тя французойка, а той – японец и имаха малка дъщеря, която с майка си говореше на френски, а с баща си на японски. Сладкишите, които ядохме бяха превъзходни – френски предполагам и съвсем леко сладки. Перла местенце отвсякъде.

Разгледахме храма Конгобуджи (Kongobuji temple) който ти разказва за живота на Кукаи дето основал там храмовете, после и мавзолея на Токугва, който не беше нищо особено. И след това и комплекса Данжо Гаран (Danjo Garan), който има няколко и различни сгради, храмове, пагоди и езерце и е много впечатлително.

Накрая и си дадохме книжките (специални, където по храмовете ти пишат или нещо като пожелание или друго и името на храма и кога си бил там – всичко с йероглифи – и естествено си плащаш за това навсякъде). Та там калиграфа ме попита дали съм искала да напише нещо и на корицата ми , а и името ми на японски и аз естествено казах да! Та сега и името ми е написано на японски.

Вечерята ни беше сервирана наистина в 5.30 като ни донесоха по 2 подноса и сложиха на пода (на снимките се вижда). Това мисля беше най-вкусната и впечатляваща вечеря – вегетарианска будистка – просто велико! Естествено някои от нещата които ядохме отново не знаехме какво са, но като е вкусно по-добре да не знаеш понякога. И това на пода с гледка към камъните и природата които се виждаха през стъклената врата.

След вечеря се присъединихме към други туристи и единият от монасите за разходка из гробището и музея-параклис- мавзолей Окуноин (Okunoin Gobyo ) където и Кукаи бил и ояе мидитирал. Значи за това гробище много се говори и как било невероятно и да се посети вечер. И навсякъде имаше смърчове ли какво са тези дурвета не знам, но никаква светлина не пропускат.. то не стига че беше вечер, то тук таме по някоя малка лампичка, то ни луна ни дявол и ние там на опознаване. При това се препоръчва да си видел това гробище и вечер. Луда работа – все едно си във филм на ужасите. И разходката 45мин в едната посока - хаха.

Имаше места където никаква светлина не достигаше. Монахът светкаше с некво фенерче от време на време, но си беше тъмница до шия.

Монахът и ни разказваше за гробището и будизма и някои от историите бяха особено впечатлителни. Например имаше един кладенец и ако си погледнел и не си видел отражението си, си щял да умреш до 3години; по едни стълби се качвахме и слизахме и отново – ако си се подхлъзнел (а то никак не беше трудно да го направиш) или паднеш си щял да умреш до 3 години. Просто кеф да ти е да се разховдаш в мрак в гробището и да слушаш тези историики.

След това минахме по един трети мост и след тоя мост – отново никакви снимки да не се правели – то не че можеше каквото и дас е снима през нощта, но все пак. И тогава аз не се сдържах и попитах защо в Япония навсякъде из храмове, музейчета, и подобни снимането е все забранено – просто защото това е така само в Япония. Той се чуди, предполага че било заради правата и аз пак като казах – ама това е само тук и никаде другата и защо така и неговият отговр просто обясни всичко – ами щото е Япония. Какво да кажа повече.

На едно друго място имаче нещо като клетка и поредната история – вътре имало камък и нещо като поставка и трябвало да успееш да хванеш камъка, да го вдигнеш и да го поставиш на псотавката. Историята е, че колкото по-голям грешник си бил, толкова по-тежък бил камъка и по-трудно и невъзможно било. Моята трактовка – трябва по-редовно да се ходи на фитнес, за да можеш по-лесно да го вдигнеш камъка; а също това показва колко дескриминационна нация японската е, защото е естествено по-лесно за мъжете да вдигнат камъка и естествено като е по-тежко и трудно на жените, те са по-големите грешници. Сексизъм отвсякъде, но то си е известен факт за Япония.

След завръщането на храма – сън (имаше една тъпа буболечка в стаята която току летеше и жужеше и това просто ме стресира). Спахме на пода на японски дюшек. Възглавниците бяха пълни с пясък ли със зърна ли не знам, но беше удобно.

Сутринта – ставане в 6, щото молитвата почва в 6.30! ПЪрвата част беше в една част на храма – като параклис и двама монаси пяха монотонни будистки притчи предполагам повече от половин час, а ние си седяхме кога на колене кога не на пода. След това се преместихме в друго параклисче, където друг монах палеше и разпалваше ритуален огън и хвърляше нпакакви соли и масла и беше много красиво и омайващо. След като това приключи (повече от час) – ни сервираха японската закуска в стаята. Е, може да обичам японска храна, но закуските им – не. Просто то е каквото ядеш и през другото време.

След това отидохме и до музея и още една порта, но нито едното нито другото бяха особено впечатляващи. А, в музея имаше интересна случка. Един чичо японец реши да ни обяснява нещо за една статуя и си говореше добре английски и като попита кой откъде и и аз казах България, той почна да ми обяснява знаел бореца по сумо  Kotooshu (Kaloyan Mahlyanov) и колко бил известен (поправена беше информацията с имена и прочие поради моето незнаение на сумистите и то бг :) - да не се излагам много нали).

Времето не беше много приятно, едно дъждовно и хладно и след обиколките, пак автобус, фуникулярче, влакче, после в Осака метро, и пак влак докато стигнем до следващата точка – Хирошима.

Кобе (Япония)

След визитата на замъка на Осака, предвид хубавото време и свободното време следобеда, решихме да вземем влак и да посетим все пак и Кобе. Според туристичестките източници, Кобе е станал известен след разруяителното заметресение през 1994. Другата причина да отидем е да се полюбуваме на океана.

И добре че така решихме, защото мястото си заслужава да бъде посетено. На брега на океана, с кораче можеш да се разходиш, едни мостове, една яир! Интересни сгради и архитектури. Китайският квартал е друго известно място, та хапнахме там.

На пристанището има и комплекс с магазини, който аз достойно уважих и си купих и чантичка и обувчици. Хората от Италия си купуват, но аз от Япония, просто защото има много интересни модели. Размерите са малко проблем, защото тези които купих са размер L защото М ми бяха леко тесни, та да видим.

И понеже тук навсякъде има странни индивиди, пристанището не правеше изключение и някакви странни образи дърваха огромни ръце и нахаха на заминаващите корабчета – комедия от класа.

И така... прекрасен град и океан и тих и по-спокоен следобед, за да наберем сили за следващите дни!

Нара (Япония)

Засега, Нара е любимото ми място в Япония що се отнася за забележителности.

Една от сутрините, взехме отново влак от Осака и се отправихме към Нара. По пътя слязохме няколко спирки по-рано, за да посетим храма Хоруджи (Horyuji temple). За мястото не е писано много, не е много известно, което е до известна степен добре, защото няма твърде много туристи. Също така за повечето части се плаща допълнителен билет. Но въпреди всичко, този замък, с градини и други части е един от най-чаровните, които съм виждала и се чувства спокойствие във въздуха.

След това отново влак и пристигнахме в крайното си назначение – Нара. Мястото е неверочтно, едни ми ти елени се разхождат и понякога те преследват за храна, и основниат храм Тодаджи (Todaiji) за мен поне е един от най-невероятните храмове на Япония. В допълнение, в този храм снимането е разрешено (което е много рядко срещано явление в Япония), и там се намира най-голямата бронзова статуя на Буда. Просто нещо огромно и в същото време омайващо! Градината около храма не е нещо кой знае какво; музеят на Нара е ОК.

След посещенията на забележителностите, попаднахме на кафене което беше с японско-европейска атмосфера, фантастично кафе с мляко и кексчета.. просто си като в друг свят след храмовете. Магазинчета и ресторантчета в Нара дал господ и някои от тях много добри. Просто Нара се превърна в любима дестнация! Но все пак трябваше да се върнем в Осака и хотела, за да сме готови за следващите подвизи!

Замъкът Химеджи (Япония)

Според някои, ако имаш време и избор да посетиш само 1 замък в Япония, това следва да е Химеджи; също така замъкът ще го реконструират и ние имахме само 2-3 дни да отидем до там, така че си направихме програмата така, че да успеем да го видим. И влак, втори, трети и хоп в Химеджи.

Замъкът е като кацнал на един връх, заобиколен със зид и нацъфтели черешови дървета. Просто като в приказките. Невероятна гледка особено когато небето е хубаво синьо. След това се оказа, че трябва да чакаме на опашка, за да влезем в основната кула, но след като е такава красота отвън, естествено че се изисква и жертва, за да влезе човек. Е, така си мислех, но сега ако ме попита човек дали си заслужава, ще кажа че не.

Реално вътре няма нищо, но има хубави гледки към града, но трагичното беше, че имаше едни ми ти тълпи с местни и други азиатски туристи, които се блъскат и те блъскат и няма пардон няма нищо. На всичко отгоре ти все чакаш, блъскат те, катериш се по стълби, нищо не виждаш (щото то и освен стени друго няма), мръзнеш, щото си по чорапи. Като стигнеш до горе, тръгваш надолу пак блъскан като говедо.. просто ад тотален. И от най отгоре има 2 прозорчета през които уж се вижда градината, но те така те блъскат и прегазват, че не виждаш нищо.

След като оцеляхме и излязохме отидохме и до градината Koko-en, която също беше леко разочарование, защото на места изглевдаше че тревата и растенията са поизсъхнали. Виждала съм къде къде по-хубави градини.

И така посещението приключи, но следва да отбележа, за замъкът е много красив особено като е заобиколен с тези цъфтящи дървета ….

Осака (Япония)

Осака беше базата ни за следващите 4 дни от пътуване в Япония. Пристигането в Осака беше съпроводено с емоции, защото трябваше да отидем от централната гара до една друга гара и местните, които питахме не знаеха, та започнаха да търсят с мобилните си къде и какво да направим и не намериха. Тоест единиат сладур намери след като бяхме вече във втория влак след като един служител на гарата ни упъти. След това мацката дето кара влака специално дойде да ни каже къде да слезем – а ние 2 жени всяка с по раница и червен куфър – абе картинка.

Следващият момент беше хотелът... ох отпред има 4 фигури, които са реално глава и крака и това е – кич отвсякъде. Стаята – една малка... ама малка... за банята да не говоря – вече на няколко пъти се блъска всяка от нас в стените – добре че сме нормален размер! Просто японски стил хотел отвсякъде.

Останалата част на деня беше посветена на посещение в аквариума. Специалното му е, че е направе така все едно вървиш из морето и около теб има аквариуми с риби от под до таван. Но иначе разнообрасието на риби не е кой знае какво. Засега Ванкувърският аквариум за мен е най-добрият.

Имаше пред аквариума и виенско колело, та и на него се качихме, за да видим Осака от високо. На следващата вечер след като се върнахме от Химеджи се качихме на върха на една сграда, където излизаш на една тераса на 35 етаж и гледаш пак града от високо. Добре е да си късметлия и да е хубаво времето и за наш късмет, беше добре.

Вечерите в Осака са все така интересни японски – суши (но не така добре и атрактивно, както в Киото); нудъли (пак на машина поръчваш, бяхме в едно малко ресторантче където и бяхме единствените не-японци!). и така. И понеже тук не се намират навсякъде плодове, ябълките са едни големи и скъпи, та за най-лесно и лесно откриваемо, за десерт почти всеки ден се купува от магазина желе от плодове, за да има все пак плод и витаними през деня, че и на тукашните нещо им куцат десертите.

Последният ден на престоя ни в Осака беше за да посетим замъка на Осака – не е лош и е направен като музей. Времето беше прекрасно и решихме да оползотворим деня и отскочим до Кобе. На всичко отгоре последната вечер използвахме пералнята със сушилня в хотела, че все пак носихме огрничен брои дрехи и сушенето отне цяла вечност, та баровете ги пропуснахме.

Като цяло Осака е за нощен живот и е добрабаза за пътуване в околността, но не е кои знае какво за да е специална цел на пътуване. Хората са доста странни – особено по-младите и толкова странни мъжки прически с дълги коси не знам дали някога съм виждала. И така – това е за Осака.

Замъкът Химеджи (Япония)

Според някои, ако имаш време и избор да посетиш само 1 замък в Япония, това следва да е Химеджи; също така замъкът ще го реконструират и ние имахме само 2-3 дни да отидем до там, така че си направихме програмата така, че да успеем да го видим. И влак, втори, трети и хоп в Химеджи.

Замъкът е като кацнал на един връх, заобиколен със зид и нацъфтели черешови дървета. Просто като в приказките. Невероятна гледка особено когато небето е хубаво синьо. След това се оказа, че трябва да чакаме на опашка, за да влезем в основната кула, но след като е такава красота отвън, естествено че се изисква и жертва, за да влезе човек. Е, така си мислех, но сега ако ме попита човек дали си заслужава, ще кажа че не.

Реално вътре няма нищо, но има хубави гледки към града, но трагичното беше, че имаше едни ми ти тълпи с местни и други азиатски туристи, които се блъскат и те блъскат и няма пардон няма нищо. На всичко отгоре ти все чакаш, блъскат те, катериш се по стълби, нищо не виждаш (щото то и освен стени друго няма), мръзнеш, щото си по чорапи. Като стигнеш до горе, тръгваш надолу пак блъскан като говедо.. просто ад тотален. И от най отгоре има 2 прозорчета през които уж се вижда градината, но те така те блъскат и прегазват, че не виждаш нищо.

След като оцеляхме и излязохме отидохме и до градината Koko-en, която също беше леко разочарование, защото на места изглевдаше че тревата и растенията са поизсъхнали. Виждала съм къде къде по-хубави градини.

И така посещението приключи, но следва да отбележа, за замъкът е много красив особено като е заобиколен с тези цъфтящи дървета ….

Киото (Япония)

Киото е специално място. Населението е около 1,5млн; прекрасен град, хората са любезни и мили, помагат и говорят повече английски отколкото тези в Токио или поне това е моето впечатление.

Черешовите цветове са като приказка. Красиви, подрязани клони, просто божествено. Има улици и алеи където просто вървиш и се наслаждаваш на гледките!

Златния палат (The Golden temple) е брилиантно творение на Японска архитектура и комбинаран с градината, разходката те остава без думи.

В Киото е място за изкуство и отидохме на едно представление от около час, което включваше примери на японско изкуство и беше много интересно. Първо чаена церемония, след това кото музика – 13 струнен инструмент, който не звучеше зле. След това беше представяне на икебана; дворцовата японска музика е също особена, но това не ни учудва все пак. Представянето на кратък епизод от киоген – комедиен театър беше много – направо разбираш като ги гледаш и без да знаеш японски. След това и маико (млади учещи се геиши) потанцуваха, и накрая и малко куклен театър. И така. Особено приятно представление и времето направо излетя, а не като на кабуки представлението.

След това участвахме в чаена церемония като първо ни демонстрираха, а след това и ние трябваше да правим каквото те и да следим.. Ама то много сложно, то лъжичката на 4 часа, контеинерчето на 11 часа, та избършете чашката 3.5 пъти и .. и накрая преди да изпиеш да благодариш за чая на японски – и в заключение, ще си пия чая по варварски!

Вторият ден, беше едно безкрайно вървене докато стигнем до един храм, че бяхме тотално изтощени и след това взехме такси до златния палат и до другата част на града. Златният палат е просто нещо прекрасно особено в комбинация с градината – вървиш и въздишаш!

Третият ден беше посветен на разходката по алеята на философите, която се казвала така щото преди философите вървели по нея и мислели и разсъждавали, но сега тове не знам как би било възможно с всички туристи наоколо. Но наистина това беше една от най-прекрасните алеи с черешови дървета.

Разходихме се и из Гинкакуджи храма (The Ginkakuji temple) и градината; след това и из Ейкандо по чорапки, щото то нали из храмовете все си без обувки и така.

След разходките решихме да се подсилим и обядвахме в един ресторант, където има само тофу (соево сирене и подобни неща) и беше превъзходно!

След това още обиколки килметър след километър, покрай канали и под дървета с цветове. Накрая към 6 пристигнахме в района, където се знае че има гейши и те точно тогава се предполагаше че може да излизат, та всички чакаха по улиците като папараци аматьори с надевда да видят някоя гейша или майко и да я заснемат. Е, ние видяхме няколко и аз успях да направя някоя и друга снимка на някои от тях!

Посетихме и междудругото един парк, който е изпълнен с цъфнали дървета и местните бяха насядали под тях, но никога на трева а или на найлони или под маси и някак си ми се струва, че това убива чара на гледката, но разни хора разни идеали.

В края на деня след дълго лутане намерихме много хубав суши ресторант, където ни правиха храната пред нас и гледахме и нарязаните парчета сурова риба, и така ми се ядеше сурова риба, че това беше като сбъдната мечта. Много вкусно.. ама амного.. изобщо денят с тофуто и суши беше кулинарно празненство!

Третата сутрин трябваше да опаковаме багажа и да потеглим към Осака, защото декември не намерихме хотел за седмица за Киото, та поради това базата ни се измести в Осака. Докато бяхме в Киото посетихме един пазар, който е известен и където видяхме какви ли не храни известни и неизвестни нам. След това минахме и през един храм, където била създадена икебаната.

След което си взехме багажа и потеглихме към гарата и Осака.

Киото ще има специално място в спомените ми с черешовите цъфнали дървета, с каналите и реката, с малките улички, храмове, палати, с културните наследства и атмосферата. И това в комбинация с бизнес живот.

Нико и Токио (Япония)

Нико е градче на северо-изток от Токио, което е било център на живота през 17в и според някои историята в книгата и филма Шогун са се развивали в Нико.

За да се стигне до Нико трябваше да сменим 3 влака. След това да повървим половин час и накрая стигнахме до едно известно и красиво червено мостче – мост Sacred. След това се започна разглеждането и разходките из района Тошугу, които включва храмове, мавзолеи и подобни.

Основните елементи и места са Futarasan Shrine, Ieyasu’s mausoleum, Rinnoji Temple, Toshogu Shrine, Yakushido, Yomeimon gate.

Вратите към няколкото храма имаха все така създания в много цветове, които да пазят и да плашат. Бях особено озадачена, че повечето храмове , порти, стени и прочие са изрисувани с много ярки цветове – такава пъстрота, че чак в един момент ти идва в много. Не съм предполагала, че японците са така страстно привързани към ярки и пъстри цветове.

Паркът е обявен за световно наследство от Юнеско и в допълнение се намира в национален парк със стотици кедри – особено приятна гледка са тези вековни огромни дървена около старинните храмове.

След това се върнахме в Токио и се качихме на върха на друга сграда, за да видим Токио от високо вечер и да се подготвим за вечерята, която отново решихме да е в препоръчан от книгата ресторант. Кулуминацията беше като се качвахме на асансьора за наолу. Един слуйител ориентира хората и казва колко да се качат и спира в един момент опачката. Та ние бяхме в асансьора, и вече наблъскани, ама като сардини в консерва, и оня продължава да бута хора и в един момент буквално ги донабута, после се усмихна, поклони се като прилежен японец и ни пусна да слизаме. Абе японска му работа.

След лутане и не знаене къде сме взехме такси, което ни спря пред една сграда и хоп трябваше да намерим мястото.

Hayashi Japanese grill – малко местенце с 5 масички и вързрастна японка. В средата на масите – нещо като огнище, защото все пак е грил и ти си печеш яденето или тя ти го пече – в нашия случай тя печеше. И местенцето празно. Доста се чудихме дали да стоим, защото и беше по-скоро скъпо отколкото евтино, но все пак решихме да пробваме. Лелята и си говорече с нас, носеше шишче след шишче с какво ли не (ама не си мислете шиш бг размер – 20см макс) и така опитахме какво ли не от японския грил. Оказа се, че ресторантът съществува от 35г! И ние бяхме първата българка и първата бразилка, които тя имала за гости!

И такива ми ти работи, първата част на Токио беше към своя край и ние готови за Киото.

Токио (Япония) (ден 2)

Вторият ден в Токио беше посветен на най-известните места и по-специално Асакуса, където се намира храмове и палати от предните векове - Sensoji и Asakusa. В същата част на града има и няколко доста популярни сред туристите улички с магазинчета и храна.

Като пристигнахме в района и започна да вали, което си беше и прогнозата, така че първата спирка беше Namikase уличка с магазинчета колкото си искаш. След известно време обаче се пристрашихме и тръгнахме към храма. Първо естествено минахме през голямата порта (Hozomon) на храма. Интересно е, че от двете страни на портата има статуи на някакви създания като хора- чудовища които са във всякакви цветове. Храмът Sensoju и Asakusa естествено бяха пренаселени като местните туристи мисля бяха мнозинство. Имаше специално място, където се слагат ароматни пръчки и всички отиважа да „си вземат” дим, който предпазвал от болести. Цъфналите дървета бяха определено прекрасна добавка на пейзажа. На територията на Асакуза се полюбувахме на голяма пагода на 5 нива.

Имаше един комедиет момент в храма, когато до мен беше немско говорящо семейство като дъщерята беше моя възраст. Та дава тя монета на баща си и му казва да я хвърли на едно място, където всички хвърлят пари. Той погледна монетата и каза съвсем сериозно: „1 цяло евро?”. Просто нямаше как да не се засмеем.

Следващият етап беше „кухненската” улица, където има много магазини за кухненски неща но и ресторанти с изложени пластмасови менюта. И нека все пак аз да кажа за този феноме. Значи ресторантите имат витрини (не всички но доста), на които са изложени пластмасови макети на менютата. Но имената и информацията са основно на японски – ти може да разбереш коко струва примерно. На дадени места има и надписи на английски, но ако няма си избираш нещо, надяваш се да е добро, преполагаш какво може да е, посочваш на сервитьора и те ти носят поръчката, Трябва да призная, че копията са доста точни. Та така си избрахме ние ресторант с много вкусна местна храна и даже се оправихме лесно.

Заситени тръгнахме към парка Уено и националния музей. Паркът Уено е едно от най-известните места в Токио за любуване на цъфтящите череши. Вървиш по пътеката и си като в тунел образуван от цъфтящите клони. И тъй като времето не беше особено хубаво малко имаш усещането че това е сняг. Трудно се вървеше, защото беше пренаселено основно с местно население и е интересно, че японците имат всяка година цъфтящи череши и все така им се любуват като да ги виждат за първи път.

Ако сте чули и как японците обичали да излизат и да се радват на вишните и да хапват и да правят пикници, може да сте били наивни като мен и да сте мислили, че това са поляни и прочие. Да, ама не. Опъват се едни сини найлони на асвалта (алеята) и се сяда да се яде и пие на тях под клоните. Това е – реалност японска, помантизъм – до минимум.

Разходката си заведе до националния музей, където ни се фокусирахме на японското изкуство и история. Независимо, че япония не е нова държава обемът на информация и експонати не е огромно и като излезеш не си като смазан, както се чувстваш след европейски или северно американски музей.

И това не беше всичко за деня. Следващото беше малко изкуство и опзнаване на Кабуки театър – типично японско изкуство. Представленията са по 3 часа, а може и повече, но има възможност да посетиш само 1 акт, който обикновено е около 1 час. Оказа се че има места само за правостоящи, но все пак изкуството иска жертви! След повече от половин час чакане, влязохме в театъра и си заехме местата на края на балкона.

Представлението е особено интересно. Актиорите (само мъже, които играят и женските роли) стоят на колене през почти цялото време. Музиката на живо беше от японски струнен инструмент и пеене – такъв чар, че чак болезнен. Просто гласовете на актьорите и музиката са монотонни и много специфични и в един момент концентрацията е много висока. От време на време хора от публиката извикваха по нещо като диалог, но как и кои и какво вика – това не знам.

Един от актьорите беше дете, което от време на време казваше нещо, но през цялото време стоеше мирно на колене. Това мисля може да го направи само японче.

В един момент краката ми бяха като на огъм от цялото тоа стоене. Но определено докато гледах разбрах още по-добре колко различна е японската култура и колко трудно е човек да ги разбере. А и все пак този част в един момент ти се струва вечност, с монотонни пискливи гласове и типична музика (която малко беше издеватестване над нежния ми слух). Но все пак не съжалявам за преживяването.

Вече беше станало 7.30 и решихме да пробваме ресторант препоръчан в една от книгите ни. То не беше търсене, то не беше питане и лутане и най накрая не намерихме мястото (а беше и в категория „открития”), та избрахме случаен ресторант. Поръчахме меню (тоест избираш нещо и то включва всичко) и като почнаха да пристигат едни неща, нямаше край, но беше особено вкусно. По едно време нещо поправяха поведението ни и кое къде да стояло и кое къде да си сипвал, но се справихме.

И така свърши втория ден и бяхме готови за пътуването до Нико на следващия ден.

Tokио – началото на пътешествието в Япония (ден 1)

И така, идеята за пътуването и осъществяването се започна от декмври 2009, когато билетите за Токио бяха купени, основните планове направени и хотелите резервирани. Макар че не беше лесно да се намерят хотели и в някои случаи беше жестоко търсене и пращане на емайли и това 4 месеца преди пътуването, но това е Япония по време на цъфтящите вишни/череши.

След което деня преди полета се оказа, че са ни “повишили“ и ще пътуваме бизнес класа, а не обикновена, което беше великлепен факт предивид, че полетът беше 10-11 часа.

Така че на 31 март се качихме на самолета с полет на Швейцарците, от Цюрих към Токио и пристигнахме в екзотична Япония. Естествено след това трябваше да се мине паспортен контрол и това мисля беше момента когато разбрах, че много ще има да се чака в тая страна. Над половин час, горещо, няма въздух, но това е. После на паспортния контрол служителят беше много учуден че хора от различни страни патували заедно (защото аз с канадския паспорт, Флавия, с бразилски, и двете живеещи в Швейцария).

Следващата стъпка беше да се вземе карта за пътуване по влаковете което става като дадеш ваучър, който си купил извън Япония. Поредната опашка, още 20-на минутки, отново жега и без осзаема циркулация на въздух, и после комуникация със служителя. Тогава и си взехме билетите с резервации за влака от летището до Токио и разбрах, че определено ще бъде интересно пътуването. На билета с резервацията нещата, които разбрах бяха цифрите и те ни ги маркираха с маркер, но трябва да помниш кое кое е, защото все пак номер на влака, номер на вагона, номер на мястото са си все пак е едно. При това повечето неща се пишат на ръка, и дори тая карта за влаковете е написана на ръка с няколко печата за датите.

След като имахме вече заветните билети се устремихме към платформата. Влакът си дойде на време, качихме се и хоп – следващ шок – тежка и неприятна миризма, която не мога да опиша, но е нещо като нечиста тоалетна предполагам би описало добре ситуацията. В последствие се установи, че на доста места има неприятни миризми, които поне за нас са несвойствени.

След пристигането взехме такси и се оказахме в ситуация описвана в пътеводителите, че и таксиметровите шофьори се губят и не знаят адреси J То не беше питане не беше чудо, и накрая успя да се обади на хотела да му обяснят къде да ни закара.

Оставихме багажа и тръгнахме из града. Първо беше разходка с лодка под десетки мостове и с много цъфнали дървета... Ами мостовете не са някакви специални архитектурни забележителности, ама хич и при това ако си на долното ниво на корабчето, трудно виждаш каквото и да е. Нека добавя, че всякакви разкази и приказки и обяснения са на японски, та ти си тотално загубен. Е, поне можеш да дремваш от време на време. За моя изненада, туристите бяха може би 90% японци, което беше и ситуацията в кулата на Токио, кудето местните подрастващи и не само подрастващи се блъскат. Като цяло намирам местното население доста грубо и блъскащо се. Като попиташ нещо са любезни, но иначе не са особено вежливи.

По пътя видяхме и Zojo-ji парк и храм, където имаше десетки, ако не и стотици статуи, които бяха еднакви и бяха с червени плетени шапчици и въртележки – особено приятна гледка, особено като е комбинирана с цъфтящите дървета.

В края да дългия ден, попитахме в хотела за препоръка за ресторант и избрахме едно от местата, което беше близо. И какво ни очакваше там? Машина, на която бутоните са картинки с храна, ти си избираш, плащаш на машината, машината ти дава едно билетче, след което сервитьорката ти взема билетчето и ти носи храната. Няма капризи, няма опции – просто като машина. А и нека добавя, че 90% от посетителите бяха мъже.

Първото ми впечатление, е че хората почти не говорят английски. Дори легендата да спираш млади хора, се оказа не много точна. В едим момент спряхме група от 10-на младежи с костюми и папки и очакваш, че те ще говорят английски, но уви. На въпроса говорите ли английски се почнаха едни усмивки и хилеж и едва се удържах аз да не се захиля. След което се пристъпва към посочване на картата къде искаш да отидеш и изговаряне на мястото с надежда да те разберат. И след това идва момента, когато те почват да ти отговарят на английско-японски и да ти сочат и ти разбираш общо взето знаците накъде да вървиш и това е. И като си помисля, че това е Токио, с особен интерес чакам да видя какво ще става из страната. Просто ще се научи основен японски по книгата и едни мп3 дето имам. Живот ли бе да го опишеш.

Тел Авив

И така дойде най-накрая очакваното пътуване до Израел. Сряда на 17 февруари, след работа с багажа се устремих към летището (след болезнено дълъг и луд ден и на тел до 5 ч когато просто трябваше да изчезна). След познатите процедури по пускане на багажа, бордови карти, чакане, полет до Франкфурт и после насочване към гейта за Тел Авив се отзовах в нова реалност – пълна проверка на багаж и прочие – просто имаше 1 място специално отделено за полета към Тел Авив.

Полетът предвещаваше да бъде нормален, но реалността се оказа различна. Индивидът, който седеше до мен беше така напарфюмиран, че направо алергия развих и едва дишах по едно време.. и това 5 часа!!! Добре, че успях да поспя, но си беше мъка голяма.

След това познатото минаване през паспортен контрол, без никакви въпроси и такси, в което се оправях на руски и шофьора мило ме попита откъде бил тоя руски? Как откъде от преди 20 г от училище... Та в крайна сметка около 4-5 пристигнах и Алма ме чакаше на улицата (а и й се обадих междувременно, за да обясни на шофьора откъде точно да мине).

И тъй като вече беше четвъртък, след 2-3 часа сън се тръгна из града след надлежни насоки от Бетито. Та с автобус отидох до една автогара (където преди да влезеш проверяват автобуса и после и теб и багажа ти проверяват), от там взех друг автобус, за да се срещна със Снежа и да ме разведе насам натам. Е, да но автобуса се развали по пътя, та взех нещо като маршрутка и добре, че видях Снежа на спирката и тя ми извика, че иначе не знам къде щях да се отзова.

Това беше район на пазара Кармел – доста интересно, бедно и леко порутено местенце. От там пак с автобус (чиято врата пък се развали) към друга част на града, където открай време имало много имигранти.

Следващият момент беше да се срещнем с Алма и Илиан и да почне обиколката из старо Яфо – квартал на Тел Авив, на брега на морето, с определено интересни места, къщи за милиони и музеи и подобни. Винаги си е интересно да обикаляш град с местни – само това мога да кажа  Минавахме по улички и места, където едва ли бих се отзовала като редови турист и което ти дава още по-добра представа за града.

От там минахме из града, централната част с високи сгради и се прибрахме, в очакване на следващия ден и пътуване.

Естествено, всяка вечер се връщах в Тел Авив и продължаваше опознаването му. Последниа ден беше специално посветен на Тел Авив – от централните високи сгради и обяд на 49 етаж (доколкото си спомням) с гледка към морето, до малките криволичещи улички с магазинчета в Яфо.

Определено градът има особен чар от всяко време:) Нещо, което ми направи определено впечатление е, че навсякъде е много чисто! Има барове и места, които са определено мнооого добри! Цените не са особено високи според мен (и спрямо това, къде съм), но има неща, чиите цени са просто фантастични (вкл някои имоти - имам чувството, че това е най-скъпата страна от гледна точка на цени на имоти).

Градски транспорт - добре уреден, но не очаквайте такъв от петък следобед до поне събота вечер, заради Шабат!

Цените на градския транспорт са си нормални, такситата - ОК.... междуградсктите автобуси - евтини (Тел Авив - Йерусалим - Тел Авив е около 10$!!!).

Друго нещо, което ме впечатли е факта, че високите (и не само те) сгради вечер не са осветени и в офисите осветлението е изключено, което е много похвално, но за мен беше новост (особено след като не можеш да ги снимаш вечер).

Накратко - хубаво местенце!
снимки