Биканер

На седмия ден от пътуването се отправихме към прословутия Храм на плъха и Биканер. Реално в храма, се разхождат стотици плъхове (и понеже е хинду, се събуваш и си или по чорапки или бос!), които могат и през теб да минат и ако минели през крака ти или ако си видел бял плъх това било на късмет и едната от съпътничките ни чакаше с нетърпение тоя храм и искаше това да и се случи и и се случи... На мен ми се искаше ми се да видя бял плъх за късмет, а не да ме полази, но не се случи, така че ще разчитам на себе си :)

Иначе времето продължаваше да е хладно, та даже студено и блузките с късо ръкавче просто си носих под дългия ръкав, за да имам повеше слоеве и да ми е по-топло. След като пристигнахме в Биканер и разгледахме и крепостта, се отправихме надвечер към една ферма, където ни беше вечерята и се оказа, че не просто ще сме около поредния огън (всички дрехи миришеха на дим и дори като прах, момента в който слагах дрехите в пералнята те удря мириса на дум)... изненадата беше, че ни обличаха в местни носии като изборът особено на размери беше ограничен, и аз се оказах включително по късо ръкавче в студа.

Двете жени, които ни обличаха не говориха английски и използваха безопасни игли за всичко, вкл да прикрепщят воалите в косите ни. И така. Спокойно можех да пропусна това упражнение, но беше в програмата. Иначе хотелът ни беше един комплекс с къщички бунгала, където успешно се загубих веднъж дваж докато намеря нашата... и установих, че това сме приполовили пътуването – времето лети ли лети...

Мандауа

Джаипур беше истинското начало на опознаването на Раджастан и следващата спирка беше Мандауа където стигнахме след няколко часа пътуване. Верно е, че накъдето и да погледнеш имаш чувството, че всичко заслужава да бъде снето; жените са облечени в ярки цветове; крави, кучета, магарета и рикши са навсякъде! Хотелът ни беше извън градчето, та имахме възможност да се разходим и извън населената част и да се насладим на реалността, която беше много бавна.

По пътя към Мандауа спряхме в училище за деца със специални грижи, което е подпомагано от фондацията на Интрепид, фирмата, с която пътувахме. Някои от децата не чуват, а други са с увреждания в развитието и има 2 възрастови групи. Предполагам, че почти всички туристи по тоя марярут минават от там и по-големите ученици мисля не им беше много приятно, че са като на изложение и всички минават и правят снимки и това е. Но все пак купихме картички направени от децата, а някои взеха и готварска книга. Условията не са велики, но все пак достатъчно прилични бих казала и във всеки клас имаше по 10-на ученика , което мисля е добре все пак. Естествено, както е в повечето не напълно развити страни, тези деца имат трудности да се интегрират и да ги приемат, а и за родителите е трудно,, но това е ясно. Все пак трябва да се отбележи, че се правят усилия и от фирмата да ги подкрепи.

Обядът след това беше в една ферма и беше направо домашна храна приготвена от домакинята и беше поредното перфектно и местно преживяване!

Сега за Мандауа – това е градче известно с т.нар. хавели, които са стари къщи изрисувани и със специфичен стил. Проблемът е, че са частни, собствениците не живеят в тях и не ги поддържат и държавата нищо не можела да направи. В същото време се вижда как и не се обръща внимание на детайли и грижи – висят найлони, крушки и подобни. Преди всичко е било хубаво и забележително и още е , но си е изостанало и западнало. Като цяло местните не обръщат внимание на детайли и доизпипване, и това не само за Мандауа а по принци и не ми направи особено добре впещатление – със съвсем малко допълнителна грижа. всичко би било много по приятно.

Докато се разхождахме из градчето Ребека от групата ни се заговори с едно момиче и отидохме пред къщата, където сестра й и тя ни изрисуваха ръцете с къна, ккато местните правят. Майка им не говореше и дума английски, но даваше настъвления и пръстите и друго да изрисуват, искаше да ни гощава; само едната сестра говореше малко английски, но се посмяхме от сърце и душа и както им казах – майка им много обича да дава указания. И бабата беше там, свекървата та и тя ни гледаше и накрая и снимки си правихме всички заедно та определено беше много приятно преживяване и контакт с добронамерените индийци. Определено това градче се превърна в любимо... Хотелът ни бшеш извън града и можехме да се разходим и после да се насладим на пустинните гледки и хладното време и вечеря навън.

Раджастан - Джайпур

Раджастан е известен като една от най-цветните и колоритнти части на Индия и след Тадж Махал се впуснахме в опознаването на региона!
Третия ден започна в прилично време, 7.30 и посетихме първо Fatehpur Sikri – поредния палас, само постройките реално, един от многото управници, който имал много жени и естествено една мюсулманка, една християнка и една хинду и на всяка различен палат (че) с различна големин в зависимост колко му е любима или дали му е дала син.. Научихме, че слоновете се използвали за да убиват хора, които кралят не обичал – какво ли не кой ли не правил..

Пътуването до Джайпур (Jaipur) или розовия град ни отно около 4-5 часа, с доста друсане по пътя. Нарича се розов, защото когато принц Албърт посетил и понеже обичал розово, то го боядисали в тъмно розово. Градът е естествено голям и има няколко палата, какво се очаква и посетихме Амбър палата, който е извън града.

Интересното е, че ядохме от едно място на улицата, където гидът ни заведе и ни взе улична храна, и една вечер бяхме в напълно местен ресторант като никой после не пострада стомашно. Естествено пробвахме и рикша, когато се възхищава човек на способността на колоездачите шофьори, които те возят наоколо.
Черешката на тортата беше индийски филм, който ходихме да гледаме на кино – на хинди, 3 часа, стрляха се, ограбваха банки, пяха, танцуваха, любов и т.н. Имаше естествено пауза посредата, и имаше и малки деца, които и плакаха, но кой води деца на кино в 7 вечерта? Индийците.

Успяхме също така да вечеряме в напълно местен ресторант, където май бяхме единствените чужденци и си направихме снимка с дядо Коледа индиец по настояване на някои от групата, които са много активни да се изявяват и искат какво ли не.
Сега няколко думи за пътищата .. може пътят да е хубав, но в същото време правилата са хаотични и непрекъснато се чуват клаксони, които просто ти режат мозъка и се използват вместо мигачи, сигнал че наближаваш кръстовище и за каквото още се сетиш. Ако има ремонт по пътя, цялото движение е в едно платно и как се разминават, просто не знам.. магия и клаксони.
И такива работи.. ден след ден, разходки и пътуване...

Агра и Таж Махал

Вторият ден започна в 5 сутринта – кола от хотела до гарата и после влак ... нищо осбено, имахме си места, беше прилично чисто и ни сервираха закуска дори! Отне ни около 2-3 часа (вкл, закъснение) да стигнем до Агра, където ни взе минибуса ни. След това директно към Червения Форд с палатите му (нямаше обзавеждане и такива неща, само архитектува и изкуство на камъка.

Следобед най-накрая се ориентирахме към Таж Махал. Народ, народ, както индийци така и туристи, блъсканица, всеки иска да си направи снимка... но като види човек Таж Махал за първи път е много впечатляващо, целият монумент е бял и направо светещ..

Успешно убихме 2-3 часа, снимки от вода, от по-близко, от близко, от ляво, от дясно... вътре само съркофазите на Таж Махал и жена му и тъмно и задушно и блъсканиииицаааа... От друга страна част от групата си прекарахме подобаващо време заедно и беше приятно и всичка са пътували доста добре и са международни хора един вид... с малки изключения. Вечерта, което се оказа Коледа бяхме на открита тераса на вечеря всички и така отпранувахме. Времето си е по-скоро хладно и в никакъв случай топло и особено вечер трябва да си добре облечен, с якета и подобни и за щастие съм проверила и разбрала ка ще е и съм подготвена за разлика от някои от групата, които почнага да пазаруват топли дрехи, защото поизмръснаха..

Снимков материал 1 и 2

Начало на пътуването из Индия

И така, денят за тръгване дойде и се започна, летище, чекиране, и паспортната проверка на гейта беше забавна с моите 3 Индийски визи, третата проверена беше верната. И точно се бордвам и хоп... ново билетче че ще пътувам бизнес класа, което си е просто по-удобно както и да го погледне човек.

След като пристигнах, паспортната проверка беше също доста бърза и след това втора проверка на паспорт, един индиец ме пита и как съм била и аз си казвам, както се очаква, че съм уморена, макар че не бях много, и той отговори: „не, не си уморена, не изглеждаш уморена, но изглеждаш щастлива“ викам да точно, още нямам стомашни проблеми. Багажът дойде веднага и после като излязох ме чакаха от фирмата, после чакахме шофьорът, след това вървиш 5-10 мин към колата в доста свежа мъгла. Пътят до хотела ме изненада приятно, че е много добър, но естествено движението доста хаотично без да се знае кой в коя лента кара. И дори в 1 посреднощ клаксоните се ползват с пълна сила.

Хотелът ОК, шумен, и в 7 сутринта се включи някаква аларма, та беше стресиращо, но нямало нищо, просто някой май заседнал в асансьора. Фитнесът мизерия, уредите не включени, така че въпреки моето желание да се попотя след като не можах да заспя, не стана. За закуската съм безмълвна – поисках варено яйце и отговорът беше: мадам, ресторантът е напълно вегетариански.. Е, имат някаква палачинки американски тип но не знам как може без яйца.. добре че си нося сушени кайсийки JСледващата стъпка беше среща с групата и Интрепид тура. Групата се оказахме 11 човека – 1 двойка от Южна Африка на меден месец, 1 семейство живеещо в Брюксел като той е британец, тя германка – бразилка, 2 приятелки швейцарки от Солотурн, 2 австралийки, пътуващи сами и в една стая, една финландка, с която деля стая и един южно-африканец – холандец, живеещ в Амстердам и гидът ни индиец тоест 4 мъже и 8 жени. След като се срещнахме и леко запознахме тръгнахме да опознаваме Делхи. Пеш 5 минути до метрото, после метро със смяна. Ох, интересно беше – има вагони за жени, както и в Япония – за сигурност и защото мъжете не винаги се държали добре, но нияе всички бяхме в 1 вагон. Доста народ, особено на връщане беше яка блъсканица при това не било чак час пик.

В Делхи – лудост, хаос, нон стоп клаксони, мръсничко, въздуха особено, просто започваш да кашлиш. Ходихме в един хинду храм, порадо което трябваше да се събуем, после понеже правили някакъв ремонт, трябваше да вървим по мръсния тротоар с хората боси – боси по асфалта на Делхи така да се каже. В храма имаше включително купчина пари от даренията и беше доста пълно с молещи се, тъй като тежече служба и трябваше да си покрием главите с кърпа или шал. Другото интересно беше, че към храма има кухня за бедни и нуждаещи ше като повечето, които работят там работят доброволно и включително влязохме в кухнята да разгледаме. Не влязохме в мястото, където се яде и откъдето дневно минавали няколко хиляди човека.

След почистване на крачката с кърпички мокри се отправихме и към джамията по т.нар. пазар – мама мия! Жици висят отвсякъде, мръсно, рикши, колела, малко коли, всички яко на клаксона, ред няма, всеки където иска върви, поразпадащи се сгради.. мечта! Естествено нищо не купи никой!

Джамията, отново без обувки, но този път с чорапки поне и на нас белите жени ни даваха и направо ни обличаха нещо като дълъг пеноап и така вътре да разходка и разглеждане.. ИНтересно, за много хора естествено, но не бих казала, че архитектурно или култирно беше нещо чак толкова забележително, но .. интересно все пак.

За да се стригне до метрото ни отне известно време и след това борбата и блъсканицата бяха порядъчни докато се доберем до първото метро, после и второ метро и най-накрая пристигнахме в хотела. Програмата естествено наситена, почивка по-малко от 30 мин и после среща на групата, ориентация, после вечеря в ресторант и ранно лягане, защото следващия ден, ден 2, започна в 5 сутринта.

След като се завърнахме в Делхи и трябваше да стоя още ден успях да посетя и Кутаб Минаре с джамията и сградите в комплекса и определено мога да кажа, че си заслужават и са основна забележителност на града.

Като цяло движението си е цял ад и хаос; около държавните сгради и в по-новата част на града се усеща британското влияние и е по-чисто и подредено, но в стария град е мама мия – и да не си с клаустрофобия, ще я развиеш.. Но все пак бих казала, че всичко това си е напълно нормално за един град от 17 милиона в развиваща се държава :)
Снимков материал