Токио (Япония) (ден 2)

Вторият ден в Токио беше посветен на най-известните места и по-специално Асакуса, където се намира храмове и палати от предните векове - Sensoji и Asakusa. В същата част на града има и няколко доста популярни сред туристите улички с магазинчета и храна.

Като пристигнахме в района и започна да вали, което си беше и прогнозата, така че първата спирка беше Namikase уличка с магазинчета колкото си искаш. След известно време обаче се пристрашихме и тръгнахме към храма. Първо естествено минахме през голямата порта (Hozomon) на храма. Интересно е, че от двете страни на портата има статуи на някакви създания като хора- чудовища които са във всякакви цветове. Храмът Sensoju и Asakusa естествено бяха пренаселени като местните туристи мисля бяха мнозинство. Имаше специално място, където се слагат ароматни пръчки и всички отиважа да „си вземат” дим, който предпазвал от болести. Цъфналите дървета бяха определено прекрасна добавка на пейзажа. На територията на Асакуза се полюбувахме на голяма пагода на 5 нива.

Имаше един комедиет момент в храма, когато до мен беше немско говорящо семейство като дъщерята беше моя възраст. Та дава тя монета на баща си и му казва да я хвърли на едно място, където всички хвърлят пари. Той погледна монетата и каза съвсем сериозно: „1 цяло евро?”. Просто нямаше как да не се засмеем.

Следващият етап беше „кухненската” улица, където има много магазини за кухненски неща но и ресторанти с изложени пластмасови менюта. И нека все пак аз да кажа за този феноме. Значи ресторантите имат витрини (не всички но доста), на които са изложени пластмасови макети на менютата. Но имената и информацията са основно на японски – ти може да разбереш коко струва примерно. На дадени места има и надписи на английски, но ако няма си избираш нещо, надяваш се да е добро, преполагаш какво може да е, посочваш на сервитьора и те ти носят поръчката, Трябва да призная, че копията са доста точни. Та така си избрахме ние ресторант с много вкусна местна храна и даже се оправихме лесно.

Заситени тръгнахме към парка Уено и националния музей. Паркът Уено е едно от най-известните места в Токио за любуване на цъфтящите череши. Вървиш по пътеката и си като в тунел образуван от цъфтящите клони. И тъй като времето не беше особено хубаво малко имаш усещането че това е сняг. Трудно се вървеше, защото беше пренаселено основно с местно население и е интересно, че японците имат всяка година цъфтящи череши и все така им се любуват като да ги виждат за първи път.

Ако сте чули и как японците обичали да излизат и да се радват на вишните и да хапват и да правят пикници, може да сте били наивни като мен и да сте мислили, че това са поляни и прочие. Да, ама не. Опъват се едни сини найлони на асвалта (алеята) и се сяда да се яде и пие на тях под клоните. Това е – реалност японска, помантизъм – до минимум.

Разходката си заведе до националния музей, където ни се фокусирахме на японското изкуство и история. Независимо, че япония не е нова държава обемът на информация и експонати не е огромно и като излезеш не си като смазан, както се чувстваш след европейски или северно американски музей.

И това не беше всичко за деня. Следващото беше малко изкуство и опзнаване на Кабуки театър – типично японско изкуство. Представленията са по 3 часа, а може и повече, но има възможност да посетиш само 1 акт, който обикновено е около 1 час. Оказа се че има места само за правостоящи, но все пак изкуството иска жертви! След повече от половин час чакане, влязохме в театъра и си заехме местата на края на балкона.

Представлението е особено интересно. Актиорите (само мъже, които играят и женските роли) стоят на колене през почти цялото време. Музиката на живо беше от японски струнен инструмент и пеене – такъв чар, че чак болезнен. Просто гласовете на актьорите и музиката са монотонни и много специфични и в един момент концентрацията е много висока. От време на време хора от публиката извикваха по нещо като диалог, но как и кои и какво вика – това не знам.

Един от актьорите беше дете, което от време на време казваше нещо, но през цялото време стоеше мирно на колене. Това мисля може да го направи само японче.

В един момент краката ми бяха като на огъм от цялото тоа стоене. Но определено докато гледах разбрах още по-добре колко различна е японската култура и колко трудно е човек да ги разбере. А и все пак този част в един момент ти се струва вечност, с монотонни пискливи гласове и типична музика (която малко беше издеватестване над нежния ми слух). Но все пак не съжалявам за преживяването.

Вече беше станало 7.30 и решихме да пробваме ресторант препоръчан в една от книгите ни. То не беше търсене, то не беше питане и лутане и най накрая не намерихме мястото (а беше и в категория „открития”), та избрахме случаен ресторант. Поръчахме меню (тоест избираш нещо и то включва всичко) и като почнаха да пристигат едни неща, нямаше край, но беше особено вкусно. По едно време нещо поправяха поведението ни и кое къде да стояло и кое къде да си сипвал, но се справихме.

И така свърши втория ден и бяхме готови за пътуването до Нико на следващия ден.