В планината е основана будистка общност преди повече от 12 века от монах (Кобо Дайчи), когото все още много го обичат и тачат (и според тях още медитирал и не бил умрял). В храма, където бпхме отседнали имаше туристи откъде ли не. Вечерята се сервира в 5.30 в стаята ти; закуската е в 7.30 – отново сервирана от монаси в стаята ти; портата на храма затваря в 10, тоест дотогава трябва да си се прибрал – иначе спиш на улицата; тоалестната делите с още няколко човека, както и мивка; а, да и като влизаш в храма винаги си сваляш обувките и слагаш специални чехли, който сваляш преди да влезеш в стаяата си, а също и като влизаш в тоалетната ги махаш и обуваш специални чехли които си стоят в тоалетната до вратата и са си само за тоалетната. Банята – обща, ад тотален аз даже там не се къпах.. то сядаш на стол да се полееш с душ и после се предполага, че влизаш в нещо като огромна вана където си с всички други – има за жени и мъже отделни бани. В 6.30 сутринта – молитва, на която трябва да отидеш и те вземат да те заведат.
Стаята ни беше много сладка, с плъзгащи се врати – след първите имаше масичка със столчета (има снимка) и после и стъклени и гледаш едни камъни и малко басейнче, където и ти капе вода... просто природа и зен отвсякъде!
И както си му е закона, след като оставихме багажа потеглихме да разглеждаме и да изпием кафе или чай. Е, точно така случайно попаднахме на поредната находка кафененце. Собствениците или тези които го държат – тя французойка, а той – японец и имаха малка дъщеря, която с майка си говореше на френски, а с баща си на японски. Сладкишите, които ядохме бяха превъзходни – френски предполагам и съвсем леко сладки. Перла местенце отвсякъде.
Разгледахме храма Конгобуджи (Kongobuji temple) който ти разказва за живота на Кукаи дето основал там храмовете, после и мавзолея на Токугва, който не беше нищо особено. И след това и комплекса Данжо Гаран (Danjo Garan), който има няколко и различни сгради, храмове, пагоди и езерце и е много впечатлително.
Накрая и си дадохме книжките (специални, където по храмовете ти пишат или нещо като пожелание или друго и името на храма и кога си бил там – всичко с йероглифи – и естествено си плащаш за това навсякъде). Та там калиграфа ме попита дали съм искала да напише нещо и на корицата ми , а и името ми на японски и аз естествено казах да! Та сега и името ми е написано на японски.
Вечерята ни беше сервирана наистина в 5.30 като ни донесоха по 2 подноса и сложиха на пода (на снимките се вижда). Това мисля беше най-вкусната и впечатляваща вечеря – вегетарианска будистка – просто велико! Естествено някои от нещата които ядохме отново не знаехме какво са, но като е вкусно по-добре да не знаеш понякога. И това на пода с гледка към камъните и природата които се виждаха през стъклената врата.
След вечеря се присъединихме към други туристи и единият от монасите за разходка из гробището и музея-параклис- мавзолей Окуноин (Okunoin Gobyo ) където и Кукаи бил и ояе мидитирал. Значи за това гробище много се говори и как било невероятно и да се посети вечер. И навсякъде имаше смърчове ли какво са тези дурвета не знам, но никаква светлина не пропускат.. то не стига че беше вечер, то тук таме по някоя малка лампичка, то ни луна ни дявол и ние там на опознаване. При това се препоръчва да си видел това гробище и вечер. Луда работа – все едно си във филм на ужасите. И разходката 45мин в едната посока - хаха.
Имаше места където никаква светлина не достигаше. Монахът светкаше с некво фенерче от време на време, но си беше тъмница до шия.
Монахът и ни разказваше за гробището и будизма и някои от историите бяха особено впечатлителни. Например имаше един кладенец и ако си погледнел и не си видел отражението си, си щял да умреш до 3години; по едни стълби се качвахме и слизахме и отново – ако си се подхлъзнел (а то никак не беше трудно да го направиш) или паднеш си щял да умреш до 3 години. Просто кеф да ти е да се разховдаш в мрак в гробището и да слушаш тези историики.
След това минахме по един трети мост и след тоя мост – отново никакви снимки да не се правели – то не че можеше каквото и дас е снима през нощта, но все пак. И тогава аз не се сдържах и попитах защо в Япония навсякъде из храмове, музейчета, и подобни снимането е все забранено – просто защото това е така само в Япония. Той се чуди, предполага че било заради правата и аз пак като казах – ама това е само тук и никаде другата и защо така и неговият отговр просто обясни всичко – ами щото е Япония. Какво да кажа повече.
На едно друго място имаче нещо като клетка и поредната история – вътре имало камък и нещо като поставка и трябвало да успееш да хванеш камъка, да го вдигнеш и да го поставиш на псотавката. Историята е, че колкото по-голям грешник си бил, толкова по-тежък бил камъка и по-трудно и невъзможно било. Моята трактовка – трябва по-редовно да се ходи на фитнес, за да можеш по-лесно да го вдигнеш камъка; а също това показва колко дескриминационна нация японската е, защото е естествено по-лесно за мъжете да вдигнат камъка и естествено като е по-тежко и трудно на жените, те са по-големите грешници. Сексизъм отвсякъде, но то си е известен факт за Япония.
След завръщането на храма – сън (имаше една тъпа буболечка в стаята която току летеше и жужеше и това просто ме стресира). Спахме на пода на японски дюшек. Възглавниците бяха пълни с пясък ли със зърна ли не знам, но беше удобно.
Сутринта – ставане в 6, щото молитвата почва в 6.30! ПЪрвата част беше в една част на храма – като параклис и двама монаси пяха монотонни будистки притчи предполагам повече от половин час, а ние си седяхме кога на колене кога не на пода. След това се преместихме в друго параклисче, където друг монах палеше и разпалваше ритуален огън и хвърляше нпакакви соли и масла и беше много красиво и омайващо. След като това приключи (повече от час) – ни сервираха японската закуска в стаята. Е, може да обичам японска храна, но закуските им – не. Просто то е каквото ядеш и през другото време.
След това отидохме и до музея и още една порта, но нито едното нито другото бяха особено впечатляващи. А, в музея имаше интересна случка. Един чичо японец реши да ни обяснява нещо за една статуя и си говореше добре английски и като попита кой откъде и и аз казах България, той почна да ми обяснява знаел бореца по сумо Kotooshu (Kaloyan Mahlyanov) и колко бил известен (поправена беше информацията с имена и прочие поради моето незнаение на сумистите и то бг :) - да не се излагам много нали).
Времето не беше много приятно, едно дъждовно и хладно и след обиколките, пак автобус, фуникулярче, влакче, после в Осака метро, и пак влак докато стигнем до следващата точка – Хирошима.
No comments:
Post a Comment