Нико и Токио (Япония)

Нико е градче на северо-изток от Токио, което е било център на живота през 17в и според някои историята в книгата и филма Шогун са се развивали в Нико.

За да се стигне до Нико трябваше да сменим 3 влака. След това да повървим половин час и накрая стигнахме до едно известно и красиво червено мостче – мост Sacred. След това се започна разглеждането и разходките из района Тошугу, които включва храмове, мавзолеи и подобни.

Основните елементи и места са Futarasan Shrine, Ieyasu’s mausoleum, Rinnoji Temple, Toshogu Shrine, Yakushido, Yomeimon gate.

Вратите към няколкото храма имаха все така създания в много цветове, които да пазят и да плашат. Бях особено озадачена, че повечето храмове , порти, стени и прочие са изрисувани с много ярки цветове – такава пъстрота, че чак в един момент ти идва в много. Не съм предполагала, че японците са така страстно привързани към ярки и пъстри цветове.

Паркът е обявен за световно наследство от Юнеско и в допълнение се намира в национален парк със стотици кедри – особено приятна гледка са тези вековни огромни дървена около старинните храмове.

След това се върнахме в Токио и се качихме на върха на друга сграда, за да видим Токио от високо вечер и да се подготвим за вечерята, която отново решихме да е в препоръчан от книгата ресторант. Кулуминацията беше като се качвахме на асансьора за наолу. Един слуйител ориентира хората и казва колко да се качат и спира в един момент опачката. Та ние бяхме в асансьора, и вече наблъскани, ама като сардини в консерва, и оня продължава да бута хора и в един момент буквално ги донабута, после се усмихна, поклони се като прилежен японец и ни пусна да слизаме. Абе японска му работа.

След лутане и не знаене къде сме взехме такси, което ни спря пред една сграда и хоп трябваше да намерим мястото.

Hayashi Japanese grill – малко местенце с 5 масички и вързрастна японка. В средата на масите – нещо като огнище, защото все пак е грил и ти си печеш яденето или тя ти го пече – в нашия случай тя печеше. И местенцето празно. Доста се чудихме дали да стоим, защото и беше по-скоро скъпо отколкото евтино, но все пак решихме да пробваме. Лелята и си говорече с нас, носеше шишче след шишче с какво ли не (ама не си мислете шиш бг размер – 20см макс) и така опитахме какво ли не от японския грил. Оказа се, че ресторантът съществува от 35г! И ние бяхме първата българка и първата бразилка, които тя имала за гости!

И такива ми ти работи, първата част на Токио беше към своя край и ние готови за Киото.