Виетнам - добро утро Виетнам!

Като всяко пътуване и това започна с полет от Цюих до Банкок и после до Хо Ши Мин (или Сайгон) - реално летището още си се казва Сайгон, а градът - Хо Ши Мин.

Такси до хотела, който бешеОК и бях посрещната с думите, че съм в самостоятелна стая, нищо че не бях платила, но всички сами жени платили и затова и аз се оказах в самостоятелна. Времето - горещо и влажно. Моторчета летят от всякъде. И след пристигането и душа имах среща с Джей, бившия ми шеф от Ново, който живее тук. Той дойде и с жена си и беше приятно да се видим, дадоха добри идеи за ресторанти и места, после повървях и дойде време да се срещнем групата. И тук започнаха изненадите.

Групата сме 13 човека: 1 канадка Рона на около 80 г., един британец на подобна възраст – познати двамата и родени в Южна Африка; 1 двойка австралийци, пенсионери, тя била учителка по изработване на бижута и подобни; 1 семейство австралийци – родители и син на около 20; жена от Нова Зеландия, която била над 60, но не изглежда да е на толкова, 1 британка, докторка, с която се сприятелихме, на около 50; 1 британка, която е полякиня и страна птица и майка и дъщеря американки, тъмнички като майката била на 60 и нещо, но и на нея не и личи. Тоест аз съм една от най-младите в групата. При това за потрес на всички като се почнаха едни претенции за храна и изисквания – вегетарианци, друг трябвало без сол, трети това и онова не ядял, младия австралиец плодове не ядял и тн.. ами като видиш менюто пък ще си избереш каквото искаш бе! Направо потрес беше ситуацията с претенции – бяхме сигурно 5 човека дето нямахме такива.

Водачът-ръководител е леко куку, австралиец, който от около 19г бил във Виетнам, но не говори много езика и страшно дезорганизиран и по общо мнение не помага с нищо. И така, следват 2 седмици заедно.

Първия ден след като пристигнах се видях с бившия си шеф от Ново, който дойде с жена си и си поговорихме и ми дадоха идеи къде да се ходи и кои ресторанти си заслужават. Хо Ши Мин е реално бизнес център на Виетнам, определено по-подреден и чист от Индия, хората приятни и храната великолепна! Моторчета си летят по улици и тротоари, но не е страшно и се пресича с внимание, а и те те заобикалят. Може да се види и естествено цяло семейство да се вози на 1 моторче, което си е просто гледка.

На втория ден потеглихме с бусче и малко опакован багаж за 1 ден към делтата на реката Меконг, която е една от най-голените и е просто необятна вкл. с острови. Естествено е леко тинеста, и с лодка отидохме до островче, разгледахме местни пазари, където имаше какво ли не, включително змии за чдене, риби и сушени, страшно миришеше , но си беше интересно. Посетихме и нещо като плодова градина и навсякъде ти дават да опитваш плодове и сладки, къде ясни, къде неясни, странни вкусове, но все пак нали да се впишем в обстановката. Местнат ни гидка беше една страшно дребна и слаба виетнамка, която те кара да се чувстваш като великан, но това е положението.

Пристигнахме следобед в една голяма къща, където си живее голямо семейство, няколко поколения и които дават 2-3 стаи под наем на такива като нас, за да се потопим напълно в местната обстановка. Е тук стана интересно. Първо, че както слизаше от лодката канадката си удари крака и шурна енда кръв, та веднага се почна какво да се прави и тук Кери, лекарката си влезе в ролята волно и неволно, а Рона повтаряше, ама добре съм, то само зле изглежда, то това не ми се случва за първи път.. след като се оправи положението с кърпички и лейкопласт, вече се ориетнирахме към имота.

В къщата не се влиза с обувки. Имаше няколко големи стаи и огромна кухня и двор. На първия етаж се намираха и 4 тоалетни една до друга с ръщен душ във всяка, което реално бяха и баните. Имаше и 3-4 мивки и студена вода, топла – няма (вземането на „душ“ си беше интересно мероприятие). На втория етаж една огромна стая с 8 легла и до нея по-малка с 4-5 легла. Възрастните двойки бяха настанени на първия етаж, че то и стълбите едни стръмни.. мама – мия. В голямата стая бяхме 7 човека и всяко легло и с мрежа за комари, която си пускаш около леглото, топло, 2-3 вентилатора – абе романтика. И някои, както можете да се досетите – хъркат! Добре, че имам дълбок сън.

Вечерята – много вкусна и домашна автентична и като ни сипаха в едни напръстници нещо като оризова лека ракийка, много ни допадна и си я пробвахме на няколко пъти. На обяд пък ни сервираха също страни, но вкусни неща, включително една местна риба дето вертикално като на постахва ти я сервират и ти си вземаш от месото.. ох много вкусно! Естествено гледахме да се абстрахираме от факта, че видяхме няколко плъха да пробягват през градината и около къщата.

И така. На следващия ден още малко по малки местанца, където правиха оризова хартия за хранене, соев и рибен сос (ох вонята няма как да се опише – едва дишаш)! По едно време и се качихме от нашата лодка в малки лодки, по 4 в една и жена гребеше и така из едни каналчета сред природата – много красиво и приятно и включително ни дадоха виетнамски сламени шапки за пътуването. Автентичен опит.

На път към Хо Ши Мин посетихме известното място КуЧин, където по време на виетнамската война, местните реално са си били построили селище под земята с вякакви канали подземни и подобни и там са живели години. Естествено имаше из гората и показани методи за изтезания и криене, които са използвани и от американците и от виетнамците...

Сега трябва да спомена още един интересен момент. Гидът каза, че в един парк до хотела сутрин 6-9 има като птиче кафене, където хора, които си гледат птички ги носят и ги закачат и птичките пеят и народът им се любува и пие кафе, та решихме с Кери да отидем едната сутрин да видим тоя феномен. По пътя видяхме хора с по 2-3 кофи със странни създания от сорта на малки зелени скакалци и други буболечки, които ги опаковаха в торбички и викаме, ами кой знае за какво.. аз мислех за лов, но се оказа за птичките. Та пристигаме ние във въпросния парк и имаше място с ниски пластмасови столчета и малки като детски масички, 90% мъже седят, пият кафе, или ядят закуска, която по наши разбирания обяд, клетки закачени на специални места и птици пеят.. ама шум и птици.. и идват нови, клетките покрити, после ги откриват, все едно точно става светло и птиците пеят ли пеят. До нас един както си пиеше кафето имаше торбичка с малки зелени скакалци, той си държеше малка ножичка, пиеше си кафето вземаше скакалче сле скакалче, режеше им крилцата и главата (ох много гадно) и си ги подготвяше за птичката.. и други така и в клетките се викждата тези насекоми на пода за птичките – натурализъм от всякъде!

Вечерята после беше в ресторант, койтя ми бяха препоръчали и ние си поръчахме различни неща, за да опитаме колкото може повече – страшно вкусно, дори и не винаги ясно какво ядем.

Едно от най-известните места в града е и музеят на Виетнамската война , кото е посветен на фотографии от това време и ужасии – но доста неща си бяха и пропаганда, както можеше да се и очаква, но това си е линията на партията.

Тук трябва да отбележа, че вечерта както си стоя в леглото и трия снимки, на стената видях гущерче, ей така да си пролази. И не знам извиках или то усети та се шмугна някъде и докато се обадя на рецепцията да дойдат да се справят с проблема, то май се шмугна в коридора – абе емоции, хей!

Втората вечер в Хо Ши Мин приключи с потегляне към гарата и очакването на пътуването в спален вагонот Хо Ши Мин до На Танг. Билетите ни били за най-високата класа, по 4 човека в купе, 2 на долния етаж и 2 на горния, но без стълбичка и качването беше доста трудновато (аз бях на долния етаж). Предварително си бяхме решили 4-те сами жени да сме в 1 купе и си се настанихме, багажи отдолу, имахме малко неща за хапване и така. Разстоянието по карта е 300-400 км, ние тръгнахме в 8.30 и пристигнахме със закъснение след 6 (по разписание в 5 и нещо). Просто купон. Тоалетната обаше много прилична, даже луксозна и ти дават безалкохолно, сок или вода без пари, чисти чаршафи абе направо лукс.

Тук имахме пореден интересен момент. Както си седим 4-те и си бъбрим и хилим, виждам аз нещо тъмно и мърдащо като полазващо зад Кери и викам, абе я се дръпни и какво да видим, едно огромного чудо, между хлебарка и летящ бръмбър на леглото и тръгващо по стената. Ох, не гадно, ами гадно и ние и 4-те се разпищяхме естествено, но чудовището се скри. 5-10 мин по-късно пак се появи и някак си Кери май то захлюпи с една от чашите, които ни бяха в купето.. извикахме шалтера, който го взле огромного насекомо и го хвърли в тоалетната, после смени надлежно чаршафа и така, останахме си в стрес. Спането не беше много спане (поне аз 3 часа я съм поспала, я не). Новозеландката си сложи тапи в ушите и маска на очите и добре поспа предвид как звучно си прохъркваше цяла нощ. И така пристигнахме в На Транг.

Китайският опит накратко

Последния ден беше посветен на летния дворец и се движих само с метро! Метрото е добре усторено и като цяло има и надписи на английски, понатоварено е, но като се сравни в Токио и други японски или Делхи е направо нищо J Дворецът е много хубав с няколко постройки, много стълби и на брега на едно езеро. След това минах да видя и олимпийския стадион все пак и се прибрах в хотела. Вечерята беше в един местен ресторант в мола – ох, първо чакаш и после ти дават 2 страници да отбележиш какво искаш и естествено никой не говори английски и даже не идват да ти вземат поръчката, да не би да ги охапеш – имаше една двойка до мен и мацката говореше налко английски, та се ппостараха. Отново 2 ястия, както ми бяха казали китайците да правя, аз едва половината от двете изякох и платих 10-на франка, А, а на обяд в друг мол до олимпийския стадион отново без никаква комуникация, само показване хапнах хубава супа за 2-3 франка – не знам точно с какво, но това е положението! А цените в хотела са – все едно не си в Китай.

Сега друг любопитен факт – малките деца, поне момиченца видях, панталончетата или нещо такова, имат процеп отдолу и като им се пишка просто майките и казват да клекнат или правички, където и да е.

Десертите са друга история – даваха ни десерти странни и после пак солено.

Накратко, Китай не ме грабна.. нещо местните не са много мили някак си и по-скоро се чувствах като застрашен вид. Че е трудно с комуникацията, както и в Япония е така, но просто го няма стила и това си е. И в Япония по ресторантите поръчвахме по картинки и не говореха английски, но сякаш не беше толкова „враждебно“. А за тоалетните, моя винаги любима тема да не говорим. За това как всичко се яде – това е уникално откъдето и да го погледнем.

Някой ден пак из други околности и се надявам, че малко от малко нивото на замърсяване ще се подобри, защото е наистина страшно.

И така летище, порядки и чао Пекин.

Кси ан или древните теракотни воини

Как стигнах до Ксиан и защо да почнем първо. Като казах на приятели и колеги, че ще идвам до тук и ще имам няколко дни ме посъветваха задружно да отскоча до Ксиан, което е град от 7 милиона или нещо такова на скромното разстояние от 1200км от Бейджин и известно с находката на няколко хиляди теракотни война, които са открити. И така, оказа се, че има бърз влак за около 5,5 часа (а и нощен спално, но това го отхвърлих) и намерих в нета как да си взема билет и ме посъветваха някои да е първа класа, а после други казаха, абе що си платила за пътва класа. Както и да е, после си резервирах и хотел и си намерих и гид с английски пак в нета, дето е и с шофьор, щото аз не говореща китайски ми казаха, че едва ли ще се оправя особено като нямам много време. И така, сутринта в 7 тръгна влака, в 5 такси към гарата, където минаваш проверки естествено.. народът спи, хърка, яде, и издава всякакви звуци. Качихме се на влака – по-добре от Индийски, но не като японски, но не зле (мисля и по-добре от български, в тоалетната имаше тоалетна хартия и да отбележа, че имаше една седяща и една клечаща). И тея ми ти китайци са толкова шумни – иде ти да се гръмнеш... То не беше говорене по телефон, помежду си, направо викат, това ми ти оригване и подобни.. мама мия. Навръщане тоя до мен игра на игра на тел си над 3 часа с включен звук. Първо до мен беше един китаец дето взе пакетчетата с храна и за мен и за него си (не че щях да ям, но – просто са като коне с капаци). После той като слезе седна до мен една мацка, с която се опитах да водя разговор и се оказа, че работила в банка в Кси ан и ми даде и визитка – всичко на китайски, само емайла и тел мога да разбера. И тя ми препоръча място, където да опитам прословутата им агнешка супа (за нея по-късно).

Като пристигнах ме чакаше заместник гида, защото моят бил зает и ми предложи да ми намери заместник негов приятел и гид, и естествено и шофьор. И така отидохме до града, разгледахме и особено с внимание на мюсулманския квартал, който е много известен и особено храната, която е известна и ядох т.нар. китайски бургер (имах и написано на китайски как е – толкова ми го препоръчаха, че един колега китаец ми го написа да го показвам) – и това е все едно питчица и вътре месо варено цяла нощ, накълцват го и е варено с подправки – не е зле и е добре, но чак да е върха на кулинарията и да си умреш за него, не смятам.

Интересна беше джамията, която е в китайски стил и изглежда като будиски храм повече отколкото като джамия и затова е и особено интересна, а и доста древна. Стената на града я качихме да имаме и хубава гледка, отново с мъгла и замърсяване – трябва да кажа, че по пътя от Пекин до Ксиан имаше само мъгла , което си било и замърсяване.. това е - производства и не знам си кво и яко замърсен въздух! А, и ме заведена „пазара“ за чай и където той купувал, както и местните да взема чай зелен – много по-евтин от всички други магазини естествено!

И така, след като се настаних в някакъв Софител, сврух луксозен за 90 долара та и по-малко го бях намерила, отидох в ресторант, който китайката от влака ми препоръча да хапна прословутата агнешка супа, чието име също имах написано на китайски. Отива Лора, ресторантът отворен, полупразен (е, беше малко рано, но бях гладна) и естествено никой английски не говори! Изкарах си аз лисчето и показах какво искам и не можеш нищо да разбереш или да питаш. Знаех, ще е супа с агнешко и може и друго, и слагали надробена някаква уж палачинка. Е носи ми лелята китайка голямата купа, вътре месо, надробено нещо леко като хляб на дребно, имаше и нещо като тяхното фиде, носи ми и 2 купички – едната с някакви зеленини надробено явно да си сложиш и другата с нещо като трушия чесън и ми прави знак, че чесънът си вземаш с ръка и ръбаш.. абе безконечни са преживяванията на туриста дето не говори езици в странни страни, където пък те не говорят английски. Е, похапнах от супата, това надробеното като хляб, явно палачинката, доста го пропуснах и това беше.

По пътя за и от ресторанта се минава покрай едни ресторантчета и магазинчета, дето отпред на тротоара са показали какво имат и колко е прясно – това ми ти едни големи грозни, зелени жаби, някакви рачета, риби странни, скариди и какво ли още не – съжалявам, че не бях с апарата си просто – гадно и гнусно да ти стане!

Втория ден сутринта ме чакаше пак гида с шофьора и след като минахме през известната стара пагода дето повечето неща са от преди 5-6 години и само основната сграда дето реално сам постройката е автентична, се отправихме към воините, които са на около час с кола. Та имераторът Чи, който станал император на 13 решил, че иска да има армия дето да го пази тоест гроба му като умре и са направили няколко хиляди теракотни воина, които са „пограбали“ близо до гроба му , но доста са разрушени и случайно открити и има доста, които не ги разкрават, защото като започнали разкопките за няколко дни цветовете изчезнали, явно от въздуха и прочие и чакали да има по-добри условия за съхранение. И така после обядвах с гида, който ме заведе в едно ресторантче дето било основно за местните, гидовете и шофьорите, а не за туристи, за да опитам автентична супа от дъмплинкс, която беше със свински с чесън и нещо като праз и трябва да кажа, че беше фантастична! за 4 долата! мдам.. изобщо не успях да я изям!

Оказа се, че имаме повечко време и успя гида да ми смени билета за малко по-рано и то първа на втора класа – не е толкова зле, но тея са мнооогооо шумни. На гарата в едната от тоалетните имаше сигурно 2-3 дузини, всички клечащи (само тази за инвалиди не) и без тоалетна хартия, Като бяхме в музея и на едно място гидът ми вика – тази тоалетна тук я препоръчвам, че е най-чистата от всички, но естествено, няма тоалетна хартия! Е аз нали се ориентирах след първия ден и си носих прилежно, както и мокри кърпички се ползваха повече отколкото и в Индия, колкото и да не е за вярване!

И така пристигнах в Бейджин малко след 9.30 и в търсене на такси се оказа, че има една дългичка опашка, която ми отне сигурно 40 мин докато дойде моя ред. След като и в двата влака ми се стори, че съм единствената не китайка, естествено същото беше и на опашката за таксита, но както си знам, държа си в ръчичка визитката на хотела, където е написана на китайски къде да ме заведат и така.

Като пристигнах в хотела, където бях и за бизнеса и където си бях оставила куфара, си се нанесох в поредната стая хотелска за едно преспиване и пренареждане на багажа.

Пекин – продължение на сагата

Значи да спомена аз за стената.. ако не бях сама и ако знаех как е, нямаше да се включа в това пътуване. Гидът почти нищо не каза, реално сам си се качваш. Стената в момента била останала около 2000км (!) и има 4 места отворени за посещение като реално са оправени и повъзстановени и си вървиш нормално, но на места има стълбички без парапети и както стената върви по върха на планините е леко стресиращо ако височините не са ти любимо място. Естествено беше доста мъгливо, но понякога можело да се види и синьо небе, но рядко особено сега със замърсяването.

В групата имаше едва двойка филипинци, които са пенсионери и живяли 25г в щатите, но сега на пенсия във Филипините – той бил на 77г, а жена му на 63 – ей, така живея хората. Тя доста имаше проблеми с ходенето, но все пак се пробваха.

Сега да спомена за интересни неща като например тоалетните. И тук както и другаде в Азия си има доста клечащи (и миришешти доста повече и не много чисти), обаче такова нещо като липса на тоалетна хартия, каквото има тук и в Индия го няма! За миризната – просто „мечта“! Сапуни или подобни – рядко, но по-скоро липсва (в хотели и ресторанти по-така има де).

Дрехите – жените доста често са като в социализма, неуледнички.

Храната – ох, китайската храна и истинската... ох какво ли няма. Това, че на закуска имаш каквото и на обяд и вечеря, го знам, но има особени неща, които ти се преглагат. Значи типичното ястие е печена патка като кожата, яко мазна и хубаво препечена... Тази вечер имахме включително пържена медуза (не пробвах)! Едно свинско дето е като салам но желирано – нещо като суха пача, не помня как се казваше. Естествено шкембе панирано или пържено или по друг начин приготвено (това и друг път съм го виждала и е било на масата), какво ли не пържено.. като ти донесат и една купа супа дето само тя ти стига и тази вечер беше яко пилешко (но особено леко), на обяд неше странна консистенция и било уж пилешко и нещо като малки топчета смляно, и яйце и царевично брашно. Спанако подобните неща са мнооогооо добре; тофу също различни начини на представяне; пържен патешки дробчета имаше, но леко странен вкус и отказаха в началото да ни кажат какво е (ние мислихме че са или тестиси или очи аз предположих, но направо невинно се оказа); едни меса странни, скариди и подобни.. абе често се чудиш какво точно ядеш, но понякога разбираш. А, ето още нещо интерсно – сервираха печела или на грил птица, явно пиле, и главата и също беше сервирана стояща права все едно те гледа, защото те всичко ядяли нали – беше леко брутално!


Днес за вечеря пихме 2 вида китайска ракия – ох, леко гадно беше; странна миризма, алкохол 53%, едни дребни напръстници и трябвало на екс – първата от хорска срана и от там нататък по половин глътка.. добре, че снощи бяхме на австралийско червено вино.
Плодовете стават, но нищо особено.. и едни странни десертчета особено като видя нещо дето е от боб и желирано, а вчера една купичка с нещо зелено кашесто.. ох, опитах го от хорска срама. После ни донесоха някакви много ама много вкусни ягоди, решихме да не мислим, как са станали така вкусни и къде сме и си ги изядохме (основно аз).
И такива ми ти работи. А днес имахме и социално мероприятие където ни дадоха по една риза червена типична китайска и ни учиха уж на калиграфия, после и имената ни написаха и ни дадоха по едно послание и на моето много се смя тази дето го писала (не ми стана ясно защо.), било типично китайско и калиграфския знак на коня и значело, че много добри неща едва ли не ще ти се случат.. да видим.

За храната тук книги могат да се изпишат или пък нито един ред.. зависи в какво се фокусираш – ако искаш да напишеш какво ядат местните.. ох в Индия беше какво не ядат голям списък, тук всичко ядат! Колегата ми Американец – китаец се измайтапи, че единственото нещо дето лети и не ядат е самолета и единственото нещо на 4 крака дето не ядат е масата! едни ми ти тлъсти жаби гледах в Ксиан и после в менюта пълнени и не знам си какво правени; в някои региони магарешкото било едва ли не деликатес.. и плъх тук таме ядели.. верно много мизерия са имали, но и нямат както би казал учителят ми френски: нямат култура на храненето.. и това си е.

И в Пекин стъпих

За полетите – нищо особено. През Париж, което летище според доста ако не всички е едно от най-неприятните за смяна. До мен в дългия полет се оказа един италианец, живеещ в Женева, банкер нещо и малко си поговорихме, но след това сън.

Пристигането нормално, посрещач имаше, с който дума не се размени.. движение също имаше и така пристигнах в хотела.. Абе хотел, нищо особено леко на английски персоналът говори, но не много. И неделя вече турист..

Както един колега китаец ми беше казал, купи си маска. И на път към Тянънмен площада или както и там се пише, спира лора в една аптека. Един възрастен китаец ми говори нещо и ми дава 2 листа, ламинирани, на които различни състояния написани на английски и после и на китайски и ти трябва да намериш какво ти е оплакването като диария, треска, температура, главоболие, диабет и тн (тези ги имаше) и да им покажеш какво ти има и да ти дадат лекарство. Е, да, ама маска нямаше и показвам аз с ръце за маска – абе трябва да си изобретателен.. и оня ми говори и ми прави знаци да отида с него на горния етаж... много интересно беше, съжалявам, че не направих снимка и ми показа маските и даде некъв пакет дето се оказаха няколко, а не 1, но колкото - толкова. Не са много удобни особено ако си със слънчеви очила, но нали голяма замърсяване – направо усещаш вкуса на мръсния въздух и това било по-добре от преди. Трябва да кажа, че кати си изчистих лицето вечерта с мокра кърпичка (което е винаги като се пътува особено по такива места), кърпичката беше леко бежава и много по-светла отколкото в Делхи или Бангкок и други странни места. Но пък гърлото ти усеща просто мръсотията.


Денят понеже беше неделя, беше пълно с народ все китайци, ние не местните бяхме малцинство ама малцинство... Като търсиш масто или се чудиш накъде да вървиш, държия си картата, показваш те за да си прочетат китайския текст и ти посочват. И тея не знаят както е това да се наредиш на опашка, минават и се пререждат и направо отпред – и се блъскат, така беше и в Япония особено от тях.. вървят ама верно като овце без да гледат и ще те смачкат, което в допълнение на неговоренето на езици и новата обстановка ти опва леко нервите. По принцип трябва в Китай и други азиатски страни да оправят образователната си програма и въведат думата „извинете“ е нема такова нещо!

Та да се върнем на площада – голям, снимка на главата, наоколо яко охрана вкл и такива на които им пишеше, че са доброволческа охрана, и в униформа и без навсякъде.. От там се минава в Палата (т.нар. забранен град), което се състои от много палатчета тип погоди, градинки и подобни интересни места и вървиш и вървиш и нема край, а то и хладно и ти си маска.. а, всичко е след като си минал поне 2 пъти през вратички и си пуснал багажа си на скенер. Входните билети на местата, които посетих бяха между 2 юана, което са стотинки до 40, което е към 6-7долара, което си е малко.

Забраненият град си отнема поне около 3 часа, после в един парк с пагода дето се качваш нагоре с обещание за хубава гледка.. Е, гледката навремето е била хубава сега е мъглява заради смога и виждаш неща, но не да видиш добре, а през мъгличка. След това следва поредния парк Бейхай с странна голяма бяла пагода и езеро и доста голям парк покрай езерото сигурно едно 30 мин вървях до единия изход. От там по улички известни с ресторанти (повечето изглеждаха доста мръсни и невзрачни), и после магазинчета и отново народ, но нищо изключително натоварено.

Местните си ядад по улицата и си купуват техни си неща и особено се оказа обичат варена царевица и си хрупак кочаните (доколко сега им е сезона.. ). Захарен памук колкото днес видях, не съм виждала много време. Естествено леко странни неща и ядки познати уж.

Вземането на такси е също специална процедура, защото някои като те видят, че не си китайка и значи не говориш китайски не спират (бяха ме предупредили за това); после показваш специална визитка от хотела, където на английски (за теб) и на китайски за шофьора, като го молят да те заведе до хотела с адреса, а има и карта точно къде е .. и така показваш, после питаш или гледаж за брояча (има даже наръчници за какво да гледаш) и се чудиш дали тоя те кара в правилната посока, щото нищо не ти е ясно, само тук таме име на забележителност и така.

За яденето, не е драстично стресиращо да си поръчваш – в хотела си има меню на английски и обикновено с много зор може да ти обяснят какво е; първата вечер отидох в ресторант в съседствно на хотела, дето ми го препоръчаха. Мисля бях единствената не китайка, като си тръгвах, дойдоха индийци. Поръчваш си 2-3 неща (така и колегите са ме инструктирали – няма първо второ, а купичка ориз и 2-3 неща) като менюто е с картинки, снимки и написано на английски какво е (в Япония сме имали много по-трагични моменти само с картинки) и така.. разбираш цената, менюто сумата, дали са ти написали правилните неща – не знаеш, но е евтино де.

И така, ден втори ще е стената и реших с тур от хотела имат такъв, макс 20 човека до едно от местата, щото то били няколко, но за това следващия път.

Обратно в Делхи и общи впечатления от Индия

Последният ден в Делхи разгледах още малко и се наслаждавах на движението и все още се чудих като как се орпавят тези ми ти шофьори и пешеходци.

В Индия, трите основни религии, Хинду, мюсюлманство и християнство си съжителстват и комбират добре и могат да се видят елементи на всяка една в архитектурата и по палати и храмове. Пътуването аз Индия е нещо невероятно и за минутка не съжалявам за преживяването и началото на опознаването на страната с нравите и красотите и.

Кравите. Разбираш значението на израза „свещена крава в Индия. Навсякъде се... Веднъж един от шофьорите ни трябваше да излезе да ги прогони, за да можем да минем с колата. Ако си убиел или ударил с колата си крава и тя умре – затвор 2 години. Кравите са по улиците, влизат в магазините, хората ги изоставят като улични кучета също.. но нищо не можеш да направиш с тях и само трябва да ги гледаш и да се пазиш от биволите. Просто кравите са свещени в Индия и са навсякъде..

Боклук. Ако кажа, че сме били и в едно чисто място (градче) ще е лъжа, Боклуците на навсякъде и градските управи просто не чистят. Дори покраи пътищата има боклуци. Някой както си пие кафенце и го свърши, просто пуска чашката за еднократна употреба на земята и това е.

Движението... просто Хаос. Невероятен хаос в който те си се оправят – коли, клаксони, мотористи, пешеходци, крави, магарета, кози, кучета, мотопеди – всичко някак си съжителства и се оправя, но за мен като чужденец, не е ясно като как – магия и навик предполагам. Един шофьор в Делхи ми каза, че ти трябвали 3 неща в движението (на Делхи): добри спирачки, добър клаксон и късмет! Това е.

Магазинчета и пазаруване. Лек ад – отвсякъде те канят да посетиш магазинчетата, навсякъде ти давали най-хубавите цени, и просто терор.. Ако влезеш да видиш нещо ти показвах 100 неща. Казвая, че тези цветове и модели не искаш, но пак ще ти ги покажат 20 пъти... повтаряш, че няма смисъл и те продължават. Ако си с интересни обечки, се почва: ох, хубави обечки имате, елате сега в магазина, да видите какви модели имаме. В един момент си махах обеците или слагам малки и невзрачни, за да си спестя поне това. Същото за шаловете – ох имате хубав шал, но ела да видиш други шалове.. и знаеш, че за толкова малко пари качеството не е добро, но те те пресират отвсякъде и в един момент просто вървиш като кон с капаци и т се обиждат, че не отбелязваш техния тормоз. Продавачите са 99% мъже и ако видехме жена, влизахме само заради това общо взето.

Индия има невероятни палати, крепости и забележителности, но доста често (особено по къщи или по-малки паметници, а и по хотели), нещата не са доизкусурени както се казва – висящи крушки, паяжини, мръзно, откачена врата или прозорец, скъсан килим или друго.. просто на никой не му пука а и защо да се грижим за дооправянето и поддържането на нещата.

Кафе... просто е НЕ.. пих само 1-2 пъти и просто не е кафе. Кола за сметка на това с почти всяко ядене, защото уж това предотвратявало стомашно чревни проблеми (поне по думи на познати). Вино опитахме няколко пъти – индийско, само 1 марка.. става за опит. Иначе вечер – ром с кола.. по 30мл ром това е колкото ром съм изпила последните поне 5 години.

Зимата е студено в северна Индия, ама студено! Особено като си в пустинята и спиш в палатка е мама мия. Проблемът реално е, че по хотели и места няма отопление (дори колите са само с климатици). Та топли дрехи са добре дошли.

Цветовете, които виждаш и особено дрехите са магия! В Раджистан фактически се носели различни цветове различните сезони и зимата са ярки, което прави картините още по колоритни. Определено това пътуване отвори апетита ми за нови пътувания из Индия.. 

India, a set on Flickr.

Удайпур

Краят на пътуването наближаваше за съжаление.. и на 12-я ден се качихме отново на нашия си автобус и се наслаждавахме на пътуване без клаксони. Шофьорът беше естествено леко стресиран и притеснен след изпълнениетп предния ден, та редовно спираха да проверяват дали всичко е ОК. По едно време се оказа, че трябвало и някакъв ремък да сменят и спряха на случайно място, което се оказа много възлово, защото беше и място за килими и кооператив. Човекът си правеше килим на стан и показа на всички и някои бяха страшно впещатлени как се тъкало.. Аз като се реагирах първосигнално, че и баба ми има стан и тъче ме изгледаха някои тотално шокирани – не знам защо.. Оказа се, че това е част от кооператив и за тях са писали в много списания и дори и Ричард Гиър и Ралф Лоран имат черги от там.. е и аз вече имам и повечето от нас.. все пак хубаво качество, избор на дизайни, а и евтино и истинско – да подпомогнем по-добре директно производителите вместо да плащаме на посредници.. и така прекарахме сигурно час и отгоре и пръснахме още парички, докато ремъка на буса беше сменен :)

По пътя към Удайпур спряхме в храма Ranakpur Jain Temple, където ни беше и обядът сервиран от монаси или религиозни – слагат ти една тава празна с няколко съдчета и в тях ти сипват от няколкото неща, които са за обяд. Определено храмът е един от най-внушителните, които всички о групата сме виждали и определено най-впечатляващия в Индиа.

След това се оказа, че отново трябва да се разделим с шофьора ни, защото пътят бил много стръмен и със завои и не искаше да жертва и затова се преместихме в нов по-голям минибус за последното пътуване.. Пейзажът се промени драстично и започнахме да виждане първо планини, зеленина, насаждения и други, по-чисто около пътищата и все така многоцветно, което си беше като мечта.

Удайпур беше последното градче от нашето пътуване и след розовия, синия и златния град, това беше града на езерата (не естествени много, но каквото – такова) и също така града с един от най-забележителните Индийски палати! Хотелът ни беше на брега на езерото, с тераска и най-накрая успяхме да се разхождаме по къс ръкав и да не студуваме!

Естествено, понапазарувахме и си направих и 2 роклички – за 4 часа имаш рокличка по мярка! Интересните преживявания бяха пазаруването на аромантни пръчици – Моника ни заведе в една дупка буквално, където човекът ги прави и има и аромантни масла. Като влязохме 5 и като седнахме общо взето на пода за представянето на пръчиците и мирисането на няколко дузини и етерични масла, стана доста клаустробично и аз в един момент тряваше да изляза и да си тръгна, защото то просто ти идва много..

И като си в Индия, естествено пазаруваш и шалове и за да остана верна на себе си не пропуснах и тук да накупя няколко или за мен или за подаръци. Влязохме в едно магазинче до хотела и продавачката се окажа една жена, което е мнооогооо рядко.. та след като се запознахме сутринта, се върнах по обяд за самото пазаруване.. и после и 3 от групата дойдоха, та напазарувахме, малко преговори и намаление и тя много се забавляваше и като реши, че един от шаловете, който и внуците ти щели да го носят е просто за мен.. и как ме харесала, та накрая ми го даде на намаление и аз се съгласих да го взема (другите ме оставиха да се до договорим) и дамата само повтаряше, че сме щастливки и 4-те без семейства и деца.. това им бил семеен бизнес, мъжа и все се помотквал и не си давал зор, брат и също в един от магазините, и едно момченце помагаше, което било на съседка нейна, на която мъжа починал, та тя така им помагала.. Включително бяхме поканени на гости у тях следващия път като сме там. И така – направихме си и снимки само дето не са на моя апарат.

И така се стигна до неделя следобед, когато бяхме готови за пътуването, колите дойдоха, натоварихме се и се отправихме към летището и така се започна поредната сага по завръщането.. Като пристигнахме след хилядите проверки на документи и багажи и печати типични за Индийските летища, където просто следваш каквото се изисква, което си е ситуацията по всички летища.. е в Индия просто малко повече се правят че ти проверяват документите. И в един момент се оказа, че полетът ни има забавяне от 2 часа. В този момент просто имах чувството, че топка ми е заседнала в корема, защото в 2 посреднощ аз все пак трябваше да си летя за вкъщи. Чакане, маене, убиване на няколко часа, оказа се, че групата като цяло имаме наднормен багаж, та трябваше да платим, което някои го направиха на голямо чудо, та кой колко кила имал и тн и ставаше въпрос за 2-3 долара на човек и приказки, приказки и обснения и философстване направо да ти стане зле.. Накрая минахме и проверка на бажага, където най-мърморещите имаха някаква метална статуя, дето им казаха, че трябва да чекират, и в такива случаи ставаш благ и намираш начин да стане на твоето, но не за тези – жената такова мърморене и направо псуване на служителите направи, че естествено, че трябваше да чекират чудото..

Както и да е, после дойде качването на самолета и всички ми казваха, споко бе имаш достатъчно време за полета, обаче шестото ми чувство друго ми шептеше и след 15-на мин в самолета, пилотът ни каза, че трябва след 20-на мин да провери с Делхи за времето и условията за летене.. е и след 20 мин имаше хубаво съобщение, че полетът е отменен поради мъгла. Като пътуваща достатъчно често и имаща малко логично мислене, момента в който си взех раницата почнах да се обаждам на самолетната компания и на застраховката, защото както и ми казаха, имам време докато чекирането за Цюрих е отворено да си сменя билета иначе се смята, че не съм се явила и билетът ми е изгорял. Е, оказа се, че според застраховките мъглата е малък проблем и не е застрахована, та нямало да ми платят за смяна на билета. После се оказа, че за понеделник вечер има само 2 билета бизнес класа и трябва да доплатя 3,000фр.. но пък вторник вечер направо за без пари ще си сменя билета и аз казах, ами вторник – вторник..

Междувременно клюките и неверна информация как летището в Делхи било затворе, как поне 2 дни нямало да можем да отидем в Делхи и тн се разиграваха в пълна сила.. Аз от Суис имах по-верна информация отколко на летището в Удайпур и управниците. В крайна сметка, след като си взехме багажа малко преди полунощ се отправихме пак с таксита към друг хотел и за наше щастие и късмет Интрепид казаха, че щели да покрият тези разходи! Хотелът беше отново на брега на езерото, с хубава гледка и на следващата сутрин в 7 трябваше да тръгнем пак към летището за полета. Е, да но в 6.30 дойде вестта, че полетът е отложен и се тръгва в 8.30 и така закуската на терасата на покрива беше нормална и що годе спокойна. Пресоналът бяха едни момченца дето ни обгрижваха и все ни се усмихваха, и около полунощ и сутринта в ранни зори..

Най-накрая след отлагания и подобни пристигнахме в Делхи следобедът и трябваше да чакаме гидът ни да държи за ръчичка двете двойки да си оправели полетите (а, аз трябваше да им кажа предната вечер, че те трябва да си оправят и презаверят полетите, защото те си мислеха, че някой ще го направи вместо тях) та в крайна сметка заради тези примадони ние 5-тте пристигнахме в хотела чак след 4 следобед. Вечерта отидохме на вечеря след като се настанихме в хотела от първата вечер и платихме естествено (Някои имаха запазени стаи де, но аз не, защото се очакваше да съм си вкъщи).

Последния ден от хотела ми организираха кола с шофьор да посетя още малко забележителности и прекарах 4-5 часа в лобито на хотела преди да се отправя към летището и полета към Цюрих.

Джодпур

И така дойде ден 11.. Ставане в по-нормално време, закуска, товарене на багажа (не че ние правихме нещо по въпроса – всичко други го правеха), качване в буса и в очакване на 6-7 пътуване потеглихме и в един момент преди обед буса спря и шофьора с помощника почнаха нещо да гледат по колата и отдолу и се оказва, че изтичало масло.. Спряхме веднъж, после втори път и се почна едно оправяне и проверяване мама мия. Един от групата ни реши да запали огън да се постоплим, че си беше студ и чакането навън след студения автобус, та се събираха съчки и един войник донесе повечко материал. Оказа се, че не можем да продължим с автобуса и ще дойдат 3 коли.. Наближаваше обяд и бяхме доста назад с времето, и взехме обшд от мястото , където имахме спирка. Някои настояваха да сме седнели и така да ядем, а ни чакаха още няколко часа в колите и фортът затваряше, та с магия мърморещите и ядливи съпътници решиха да ядат и те в колата и да успеем да видим културни забележителност.

Трябваше да си кажем и довиждане с шофьора, който изглеждаше, а и сигурно се чувстваше толкова зле, че беше много тъжно, но това е. Следващият транспорт бяха 3 коли – 2 за нас и 1 с лидера и багажа и тогава дооценихме още повече нашия си шофьор.. тези новите, такаво използване на клаксона демонстрираха, че направо да се гръмнеш.. Крава, клаксон, кол – клаксон, наближаване кръстовище – клаксон, птица в небето – клаксон, хора наоколо – клаксон. Тормоз отвсякъде! Единият шофьор пък блъснал коза по пътя и тези от колата бяха допълнително стресирани.

И така най-накрая стигнахме Mehrangarh Fort в Джодпур, градчето известно като синия град, и сигурно бяхме последните посетители на форта.

Хотелът беше един комплекс и мисля най-доброто място, където сме били в Индия. Отново огън, вечеря люта, градина – много приятно, топло и релаксиращо след дългия и студен ден.. Искаше ни се шофьорът да е оправил автобуса и да дойде на другия ден да ни вземе... и първо ни беше казано – а, забрави.. но после се оказа, че нашия си минибус ще ни вози и на другия ден.. дълъг ден, но с хубав край.

Джайсалмер и пустинята

На осмия ден имах чувството, че съм в Индия от дълго време, но както си знам в началото на всяко пътуване впечатленията са много и гледките, хората, навиците, ставането и привикването просто ти влизат под кожата и си изтощен. И така стигнахме до Джайсалмер или златния град, наречен така заради цвета на сградите, което беше и мястото, където посрещнахме новата година.

Джайсалмер е много приятно градче с огромен форт, отразщяваш светлината перфкто, което го прави още по очарователен. В същото време обаче продавачите по магазинчетата нон стоп те тормозят и те канят да влезеш да видиш какво имали и те карат да пазариш, така че думата „не“ беше най-използваната. Приятно преживяване беше посещението на един кооператив за текстилни продукти, където ни почерпиха със самоса и чай и направо шоу имаше с обяснение на различни техники и представяне на различни неща. Най-накрая си купих нещо като платче с апликация за стена и 1 шал.. то просто толкова неща, че е трудно да избереш и все пак си мисли човек и за банковата сметка.

Групата решихме да празнуваме новогодишната нощ в съседния хотел с програма. Очакванията бяха, че ще сме в ресторант на закрито, а се оказа отново навън на терасата с огън до нас, в който все сипваха газ или нещо такова от което бяхме тотално одимени. Беше поредното уникално преживяване особено с културната програма – 1 група с по-нова музика и 1 традиционални танци. Значи навремето мъже да танцували и женските танци и това все още се практикувало на места за традицията и това беше и реалността – двама мъже облечени и гримирани като жени танцуваха и то много добре.. ако бе виждаш добре и не си много ориентираш можеш да помислиш, че главният танцьор е жена.. Та беше определено интересно пяреживяване и като наближи полунощ нито имаше обратно броене, нито шампанско, просто казаха честита нова година и това е.. което значеше за нас, лека нощ. Както говорихме това беше за всички новогодишното празнуване с най-малко алкохол та дори и без и определено единственото без шампанско, но това е – културни различия.

На първи януари, се отправихме на дългоочакваната пустиня и камилите, където спахме в палатки, много прилични, но палатки и през зимата понеже става мноооогооо студено ни беше ясно, че ще се студува. Ама така студувахме, както не е било.. обличаш по няколко ката дрехи и се завиваш максимално с одеалцето дето са ти дали.. на сутринта минибуса колко беше леден, просто не е истина.

Комедията на вечерята беше, ще отново имаше културна програма и беше същата група и танцьор, но беше в нещо като двор, където така духаше, че се смразихме и навън на откритото беше по-топло.

Иначе камилското сафари беше приятно, сам си на камилата и най-стресиращо беше когато камилата се изправя или сяда – така се люшкаш и не знае какво става, че е мама мия. Но пейзажа на пустинята и камилите си заслужаваше дори и пясъка, който прониква навсякъде. Навръщане „яздихме“ на залез слънце дори... И така след леденото приспиване се качихме в минибуса в ранни ама много ранни зори (след леко късна вечер на приказка и чай и ром или бира).. и деня ни донесе поредната доза преживявания, не особено приятни и определено непланирани...