Мандауа

Джаипур беше истинското начало на опознаването на Раджастан и следващата спирка беше Мандауа където стигнахме след няколко часа пътуване. Верно е, че накъдето и да погледнеш имаш чувството, че всичко заслужава да бъде снето; жените са облечени в ярки цветове; крави, кучета, магарета и рикши са навсякъде! Хотелът ни беше извън градчето, та имахме възможност да се разходим и извън населената част и да се насладим на реалността, която беше много бавна.

По пътя към Мандауа спряхме в училище за деца със специални грижи, което е подпомагано от фондацията на Интрепид, фирмата, с която пътувахме. Някои от децата не чуват, а други са с увреждания в развитието и има 2 възрастови групи. Предполагам, че почти всички туристи по тоя марярут минават от там и по-големите ученици мисля не им беше много приятно, че са като на изложение и всички минават и правят снимки и това е. Но все пак купихме картички направени от децата, а някои взеха и готварска книга. Условията не са велики, но все пак достатъчно прилични бих казала и във всеки клас имаше по 10-на ученика , което мисля е добре все пак. Естествено, както е в повечето не напълно развити страни, тези деца имат трудности да се интегрират и да ги приемат, а и за родителите е трудно,, но това е ясно. Все пак трябва да се отбележи, че се правят усилия и от фирмата да ги подкрепи.

Обядът след това беше в една ферма и беше направо домашна храна приготвена от домакинята и беше поредното перфектно и местно преживяване!

Сега за Мандауа – това е градче известно с т.нар. хавели, които са стари къщи изрисувани и със специфичен стил. Проблемът е, че са частни, собствениците не живеят в тях и не ги поддържат и държавата нищо не можела да направи. В същото време се вижда как и не се обръща внимание на детайли и грижи – висят найлони, крушки и подобни. Преди всичко е било хубаво и забележително и още е , но си е изостанало и западнало. Като цяло местните не обръщат внимание на детайли и доизпипване, и това не само за Мандауа а по принци и не ми направи особено добре впещатление – със съвсем малко допълнителна грижа. всичко би било много по приятно.

Докато се разхождахме из градчето Ребека от групата ни се заговори с едно момиче и отидохме пред къщата, където сестра й и тя ни изрисуваха ръцете с къна, ккато местните правят. Майка им не говореше и дума английски, но даваше настъвления и пръстите и друго да изрисуват, искаше да ни гощава; само едната сестра говореше малко английски, но се посмяхме от сърце и душа и както им казах – майка им много обича да дава указания. И бабата беше там, свекървата та и тя ни гледаше и накрая и снимки си правихме всички заедно та определено беше много приятно преживяване и контакт с добронамерените индийци. Определено това градче се превърна в любимо... Хотелът ни бшеш извън града и можехме да се разходим и после да се насладим на пустинните гледки и хладното време и вечеря навън.