Siem Reap & Angkor

И след поредните 2-3 часа по Камбоджийските равни и добри пътища, пристигнахме в главната атракция – Храмовете на Ангкор до Сием Рийп.
Сием Рийп е много приятен град, който ако не бяха храмовете на Ангкор едва ли щеше да има толкова туристи. Всичко е Ангкор и няма как да не е след като това са храмове строени един след друг, век след век, крал след крал показващ че е по велик от предния.
Повечето храмове са доста разрушени и реално Ангкор Ват е най възстановения и голям. Има 2 основни кръга както ги наричаха, малкия и големия и ние естествено и по двата пътувахме. За да се посетят ти трябва тук-тук или кола, та ние наехме един тук-тук, който ми беше препоръчан. Дойде да ни вземе още следобедът след като пристигнахме, за да сме като съвестни туристи и си вземем билетите в 4.30-5 следобедът преди основното обикаляне (билетите са за ден, но ако ги вземеш следобед, може да влезеш за залез). И така, видяхме нещо като залез и усетихме силата на храма.

На следващия ден имахме и гид, дребничък, слабичък, който така бързо вървеше, че направо трябваше да го гоним на моменти, но целта беше да ни поразкаже. Първия ден почнахме с Angkor Thom, после Bayon (известен с многото лица като на всяка кула има по 4), после Baphun, естествено терасите на слоновете и проказата, Ta Prohm и накрая за десерт Angkor Wat. То не беше качване по стари стълби, то не бяха гледки, камъни навсякъде и туристи ли туристи вкл. напористи китайски такива. Хапнахме обяд плодове, защото така както почнахме към 7 сутринта, температурата така се вдигаше и в един момент си беше жега отвсякъде и с обиколките просто се уморяваш.
Втория ден, след като шофьорът ни гид се позабави, тръгнахме към далечните храмове с основна цел Bantey Srey или женския храм.. и за да имаме разнообразие, спукахме гума, та трябваше да оправя тук-тук-а, ние седнали на някакви пейки и добре че имаше нещо като крайпътно заведение, където естествено нищо не ядохме. След като повредата беше оправена, и видяхме Pre Rup, естествено Bantey Srey, после и Preah Khan, Neak Pean (сред езеро един вид и накрая Ta Son, си се прибрахме, за да починем и доразгледаме Сием Рийп. 

 
И така, на път обратно беше стандартното .. полет първи, втори и за мен трети и топли спомени от Камбоджа.

Камбоджа

Поредното пътуване дойде и с полет Цюрих – Виена – Бангкок – Пном Пен пристигнахме на 5 февруари надвечер.

Времето, както се и очакваше – жега и леко задушно. Хотелчето беше много приятно, на малка тиха уличка като оазисче. Дават ми документите и хоп, изненада, пише 2 нощувки, а аз резервирала 3, та ни настаниха след дълго чакане и обещание, че ще намерят разрешение на нещата. Задачата да намерим място за вечеря след 8:30 се оказа много трудна, защото камбоджанците вечеряали рано и ресторантите не са свикнали да сервират късно, заради което вечеряхме в ресторанта в последния момент, когато сервираха храна, малко преди 10.

На сутринтав събота наехме шофьор с тук-тук за половин ден, за да посетим местата от най-тъмната история на Камбоджа – затвор S21 и Killing fields където са избити хиляди. Естествено пътуването беше дълго леко прашно, защото всичко отворено и по пътя навръщане спряхме в т.нар. руски пазар, както според очакванията накупихме шалове, за които се спазарихме доста добре.

Следобедът разгледахме палата/дворец, който беше Ок, но нищо изключително и естествено доста туристи. Като цяло Пном Пен е чистичък, естествено има и по-мръсни места, но нищо твърде шокиращо. Населението се движи главно с моторчета, колела, тук-тук и коли, но както ни беше обяснено – колите са само за богатите, а моторче е задължително за всяко семейство.

Неделята тръгнахме с гид да посетим някакъв прехвален остров с копринени места .. е, оказа се пълен туристически капан. Гидът, който ни го препоръщаха от хотела – мъка, мъка. Навсякъде направени малки местенца, показващи как се правела коприна и това е. Интересното беше да се качим на едно фериоботче да прекосим реката, та и това видяхме.

Другото пазаруване по улички уж препоръчани и друг пазар отново бяха разочароващи, но пък намерихме много приятни малки ресторантчета, където пробвахме малко местна кухня, и последната вечер бяхме в друг много прехвален ресторант, с цени европейски и кухня местна, та този опит беше добре.

Снимки: https://goo.gl/photos/idW7DtQ2RdecLX1S6

Сега за хмерската (тоест камбоджанската кухня). Ами нищо особено за съжаление. Не е пикантнта като тайландската, нито особено креативна като виетнамската, подправките правях ястията просто ОК, но нищо за което после да си спомняш с умиление и да си казваш – ех, да можех сега да ям хмерска храна. Доброто обаче бяха плодовете – невероятно вкусни и навсякъде.. манго, папая, ананас, дини и естествено рамбутан, малко джакфрут и още някакви неща опитвахме, чийто имена естествено не знаем.

И така след скъпата вечеря се подготвихме за понеделника и пътуването към Батамбонг (Battambang). Колкото и да беше приятно хотелчето, препоръките им за шофьори и гидове не бяха читави.

Уговорката беше, че по пътя ще спрем да разгледаме селцето Kampong Chhmang, някакво селце на среброто и на грънците.. е , да ама не точно. И трите места на които спряхме бяха тотално туристически капани, шофьорът, който уж говорел английски знаеше сигурно 20 думи (и за тези спирания трябваше да платим допълнително естествено). Това за среброто беше едно магазинче трагедия, грънците бяха 1 сергия с нещо като занаятчийница (и всички туристи все там) и селото, където трябваше да видим наколните къщички беше мръсно, пазар и трябваше да се качим на лодка да ни заведе до някъде без да се разбираме и затова се отказахме. Е, положителното беше, че пристигнахме в дестинацията си още ранен следобед и имахме време да се разходим.

Батамбонг се води втория по големина Камбоджански град и е определено много приятно местенце, където има доста примери на френската архитектура (по времето на френското владение, явно е било едно от предпочитаните места). Тук не разчитахме на хотела за препоръки за гидове, а по моите издирвания, форуми и tripadvisor, от хотела се обадиха на една фирма и си организирахме 2 полудневни мероприятия.

Интересното беше, че част от улиците бяха затворени и никой не се допускаше, даже и снимки не можело да се правят, защото Анджелина Джоли снимала там поредния си филм. И такива ми ти работи.

Вечерта обаче бяхме на цирк.. и то не какъв да е . В града е основано училище по изкуства един вид, където (както ни казаха преди представлението) учили над 1000 ученици по различни дисциплини – графика, дизайн, музика, танци, цирк, и тн. Включително имаше икспозиция на някои от работите и беше впещетляващо. Представлението беше около час, реално 5-6 момчета, 3-4 музиканти и акробатика и цирк, но направено със замах и много добре. Публиката естествено беше възхитена (95% туристи). Та ако видите наоколо да има посещение на Phare, препоръчвам (имали гостувания във Франция, Германия, но сигурно ще има още).

Във вторник сутринта се срещнахме с гида си, който трябваше да ни разходи из града, да ни покаже местенца интересни и френска архитектура. И сутрешния и следобедния ни гидове все бяха студени по агрикултури, все от околни селца, живеещи основно из пагоди, тоест нещо като будистки евтини общежития. Много приятни, образовани с информация и забавни.

Факти от действителността. Обикновено само 1-2 от децата в семейството ходили в университета, а другите – помагат по фермите си. Тук следва да спомена, че в повечето случаи камбоджанците притежавали земите, които си обработват и така си изкарват прехраната. Понякога, естествено, децата спират да ходят на училище, за да работят. Беше интересно и да ги чуем как и за училище, университети, здравеопазване – за всичко всеки си плаща! Пенсии общо взето няма – само ако си бил държавен служител , евентуално нещо малко, поради което възрастните живеят с децата си, които трябва да се грижат за тях. Някои от малко по-възрастните (тоест над 30) екскурзоводи казваха, че все са около 7-8-9 деца и повечето са прекарали известно време в бежански лагери на границата между Камбоджа и Тайланд по време на гражданската война, която е била след режима на Пол Пот. Един включително спомена, че 2 от сестрите му са били убити, а друг, че родителите му са били като в лагер за деца, защото са ги взели от родителите им.

Така сега обратно към темата за Батамбонг. Градчето определено чисто (е, на места имаше малко боклуци натрупани, но не да са навсякъде). Прекрасна архитектура, включително и нови сгради и поголовно сградите са чисти.

Следобедът бяхме с друг екскурзовот, опасен образ. Тръгваме с него и „шофьора“ на тук-тук (което е странно превозно средство като мотор, на който е прикачено нещо като купе отворено със седалки, да ти се вее косата и да събираш прах добре – косата ми там беше тлкова твърда през цялото време, че не може да се опише). И така, тръгваме и на едно място спираме до сергия с нещо приготвено на скара и той пита: и това какво е? И ние колкото и да гадаем, естествено не отгадахме.. защото били мишки и плъхове от оризовите полета. Той мило и сладко си купи мишленце на грил, което изглеждаше, трябва да си призная даже апетитно, все си и франзелка и си ги хапна като стой та гледай!

Целта на пътуването бяха пещерата на убитите, къдоето отново по времето на режима на Пол Пот хиляди са избити, един храм на връх (Банан) и пещерата на прилепите. Местата бяха интересни, поразходихме се, в подножието на храма имаше неща за хапване и той си хапна ей така като семчици пържени скакалци и подобни, и купи и ни почерпи някакъв тотално странен плод, дето беше като сух и реално само семка. Накрая се присъединихме към десетките туристи чакащи прилепите. Това са няколко пещери с 1 голям изход на високо, където живеели хиляди прилепи (или вегетарианци или хранещи се с насекоми) и по някакво странно сечение на обстоятелствата излизат всяка вечер около 6 часа... и се позва едно излизане, като в нишка и летят ли летят.. ние стояхме там около 15 мин и те продължаваха да излитат и да си следят групата.. тръгнахме с колата и ги виждаш.. по някое време се разпръзсквали и се връщали по различни времена сутрин. И така, определено впечатляващо.

Интересно и случайно или не, в Батамбанг ядохме все в супер малки ресторантчета, които имали и училища за готвене (за туристи естествено) и яденетата бяха изключително добри. Обаче определено се забавлявахме в последното място, където този който мисля беше шефа (но не собственика, защото „те собствениците си се забавляват, няма я да работят) имаше малко странно чувство за хумор. Определено му беше втръснало от всякакви изисквания и претенции на туристите, защото все казваше – да , да знам, без мляко, без захар, без това без онова, знаем ги вече ние туристите. После настанявайки различни хора на една маса повтори няколко пъти – хайде, сприятелявайте се , какво толкова. Но върха беше когато ни уведоми, че и вече споменатата Анджелина щяла да ходи там да яде, че им пратили емайл и каза, че за нас ако цените са 3.50 долара, то за нея ще са 70. Получихме забавление в допълнение на вкусната храна. 

Снимки:​ https://goo.gl/photos/fViFfYZ5utKtxyLe7 

​

https://goo.gl/photos/5pgbtV2E3yo1sdZ77

​

https://goo.gl/photos/XNXWJSAh8QBbB8zJA
 

Така стигнахме то срядата, когато почна най-екстравагантната част на пътуването. Аз случайно бях намерила информация за селце Bantaye Chhmar, на около 2-3 часа от Батамганг и Сием Рийп, където имало организация за туризъм, която се раководи от общността и имат също така опции да спиш из хорски къщи като за стая плащаш завидната сума от 7 долара на нощ! И ние като хора с що годе далечно селско потекло решихме да пробваме. Сутринта малко след 9 дойде шофьор с кола, който говореше ангийски и който се оказа после и гида ни. След по-скоро 3 часа отколкото 2 по много прилични пътища (хубави са камбоджанските пътища, асфалтирани и като цяло без дупки) пристигнахме в селото. Показа ни той къщата, качихме багажа в стаята (на 2 етаж), показа ни преди това малката сграда, където ще се яде и ни остави. И така. Стаичката, малка.. едно легло.. няма чаршафи (добре че имахме саронги), донесе ни домакинята (леля която естествено английски не говори) 1 одеалце, имаше и прежа да си пуснеш около леглото против комари и така. Баня и тоалетно заедно, напървия етаж, душ слуяалка, топла вода – естествено не, много странно – мивка също никъде не видяхме, освен в кухнята, тоалетната сипваш вода, но ок, сега нищо особено.

Навън съседната къщичка с магазинче, което било на дъщеря и, а в двора чинове и дъска бяла.. защото това било мястото за вечерни часове по математика.. и наистина същата вечер, над 20 деца, на моторчета или не, дойдоха около 6 и като се прибрахме след 8, тогава още учиха и решаваха задачи, а учителят им, с бяла риза и черен панталон, зетя на нашата домакиня! Но определено беше впечетляващо и учат децата.. оказа се, че и в събота учат! И сутрин от рано, за да имат малка почивка когато е голяма жега следобед. И така след 8 като свърши часа си се качиха на моторчетата и към вкъщи!

Сградата, където беше кухнята/масите – абе стол един вид – с 1 дълга маса (на вечеря бяхме около 10 човека, все такива) ти дава ядене, нямаш претенции, ядеш каквото са сготвили и беше вкусно! Едното помещение беше библиотека и библиотекаря и събираше парите. Всичко се стопанисва от комуната като са били основани от някакъв французин и сега все си търсят допълнително финансиране и естествено туристи. Имаше и снимки на такива, които стоят по-дълго и помагат. След обяда като тръгнахме да разглеждаме старинната крепост, един мъж мина на колело, поздрави се с гида и ни каза, че това бил един от лекарите, американец!

Разгледахме старинния храм, частично разрушен, но много истински, имаше и доста камбоджански туристи и по програма минахме през манифактурка за коприна и ние мислихме, че ще е пак туристическо капанче, но не беше точно така. Пристигаме и излиза един висок французин, който ни обясни колко в момента бил зает, там бил от 2 години или нещо такова и не говорил ли некой френски, щото ако е така неговият колега (който говори само френски!) може да ни покаже наоколо. Е, жертвахме се с френски и французинът беше, както той каза: от Париж естествено, на 55-60, бил там няколко месеца и така. Та ни показа как получавали коприната, боядисвали я, после как приготвят становете и девойките тъчаха – което е едно изкуство с няколко цвята и тн. Естесвено продуктите бяха добри и почти на 100% за френския пазар. Много любопитно как толкова чужденци там си работят малко на майната си, но факт.

Околността на селцето къщички, природа, едно езерце ли локва ли голяма, където и се къпеше една жена ( нищо че водата мътна нали). На вечеря се видяхме с познатите ни от обед – швейцарци и едно семейство поляци с малко дете (жената работила в Сайгон и имали няколко почивни дни, та решили да посетят Камбоджа). Където имаше буболечка летяща, ме накаца и единият швейцарец, с присъщ може би швейцарско чувство за хумор, ми обясни, че съм била касметлийка.. да ти имам и късмета!

Прибирането беше по пътя, тъмно тъмноооо , но си стигнахме къщата и децата с уроците по математика. Всичко добре и да си легнем и .. почна едно квичене на прасета.. ама просто по коледа на село, кога почнат да колят прасетата и така нон стоп.. ама не спря това прасе.. по едно време се усъмнихме, че не е 1.. имаше и някакъв голям камион и се продължи. Легнахме, заспах някак си, по едно време около 11 се събуждам – пак квичене и камионът буксува ли какво.. просто идилия от всякъде. Швейцарците пък ни казаха, че сутринта много рано ги събудили и ние си мислехме, че нещо фасони. Е да, ама не. В 5 часа! Се пуснаха едни ми ти високо говорители с една ужасна тяхна музика, по едно време някакъв говореше и звук силен ли силен и това продължава ли продължава, нямаше край... и така до около 7 когато трябваше да станем.. е, оказа се, че това било от манастира дето призовавали хората май да ходят и защото тогава мила лунарната година ли седмица ли .. мъка мъка, то не бяха свине, то не бяха музики и така стигнахме на закуска. Оказа се, че до къщата на нашата стопанка гледали прасета, и вечерта дошъл голям камион да ги изкупува - товари и затова добичетата скимтели и даже домакинята и дъщеря и казали, че повече от обикновено. Така с багажа в колата на закуска, после из пазара (където ни се смяха как сме купили лют пушен червен пипер) и към Сием Рип.

​

Снимки: https://goo.gl/photos/ZoJ44jSMv27FeYN4A

Намибия

След като няколко години все за Намибия говорих и все планирах и търсих кой е навит и ни съвпадат отпуските, най-накрая просто реших да потърся някоя фирма и сама пак, но все пак говорим за великолепната Намибия.

И така, след търсене някак си намерих фирма, която е свързана с Намибийска фирма, която реално организира пътуванията, след като проверих и питах по форуми дали я знаят и ме увериха, че била читава се реших и си резервирах местенце. След това естествено си намерих полети от Цюрих през Йоханесбург и в крайна сметка на 9 август кацнах във Виндук (както го произнасят местните). На летището в Йоханесбург беше тотален хаус и така както само транзитно бях, трябваше да изчакам опашка за паспортен контрол което отне около час, после проверка пак и накрая полетът. Докато чаках реших да проверя дали багажът ми е надлежно прехвърлен и служителката ми вика: а искате ли да пътувате бизнес класа? И аз: ама за без пари или с мили или пари? И тя: без.. И аз пак: ама верно ли? И тя: искате ли значи? Обичате неща без пари, а? На което откровенно отговорих: ами да, то кой не харесва? И така се оказах пътуваща бизнес класа в полета за около 2 часа. Стюардът беше един много весел и разговорлив южно африканец и така кацнах.

При пристигането естествено се чакаш багаж – имаше голяма група от корпуса на мира (не ми е ясно какво дирят в Намибия, която е една от най сигурните страни, но мисля са си намерили интересна дестинация); едни служителки гледаха всяка чанта и дърпаха тези дето пишеше че са с корпуса или изглеждащи като да са на тези от корпуса. Аз с един прекрасен жълт ама ярко жълт сак и онея като го видяха го дърпат , а аз вика: алоооо това е моят сак.. и не чуват и пак докато се довлека до тях и си дръпнах аз сака , и едната естествено изкоментира, колко бил впечатляващ цвета – ами аз защо такъв цвят съм си взела мислите.

След това естествено ме чакаше един от фирмата, взе сака (все пак беше само 13 кила!), намерихме колата, уведоми ме, че около 40 мин ще се пътува, та ако искам да мина през тоалетна (много предвидливо, но аз вече го бях направила) и тръгнахме. И какъв път... асфат слънце! Верно карат от грешната страна тоест ляво, но като знаеш не се стряскаш много. Естествено си говорихме, къде ще ходя, за Намибия, за туристите и сладурът казва: ох искаме европейци и да се махнат китайците! На което аз озадачена питам много ли китайци имат и както правят. Отговорът беше велик: Ами какво, в строителството и продават фалшиви боклуци! Това е. Китайците и Намибия се пробват да завземат и си създават неприятели! Същият шофьор накрая ме кара за летището и пак се изказа колко мрази китайците.

Мястото където бях първата (а и последната вечер) в квартал доста богат и сигурен, където кучета лаеха вечер като да няма утре.

И после започна пътуването. Значи групата една британска двойка, които са много религиозни, тя преподавателка в университет по начално обучение и много активна включително в църквата, с 3 големи деца; той пенсионер.. тя особено много говореща и на моменти трудно се издържаше, но това са жертвите, който прави човек като е с група непознати. Британката преподавателка като разбра , че съм Тодорова каза: „Ау, Ама то има една теория (или практика) Тодоров дето е ного известна за начално обучение!“ И аз казах: ами не е от моето семейство, то Тодоров е много популярно фамилно име в България!

После майка и дъщеря, британки, но Кит, дъщерята омъжена за южноафриканец и сега живее до Кейптаун, във ферма, писателка (основно за списания). Прави кисело мляко (че било по-вкусно, но и по-евтино!), и меси хляб на ръка (че има 3 деца, а машините правили малък хляб и това и била гимнастиката за ръце и мускули на ръцете). Майка и е пенсионерка (синът и е в Австралия, а тя нали си живее някъде до Лондон, но няколко месеца годишно посещава децата - да се отбележи как си прекарват времето пенсионерките). Другата беше Свеня от Намибия, която работи за фирмата, която организираше всичко и се познаваше с агентката от Лондон, с която аз бях в контакт и чийто съпруг е също гид из Намибия и когото видях. Колко е малък светът!

Както мисля казах бях озадъчена как местните говорят английски (който е основния език), африканс (който е реално холандски и основен език и на южна африка; Намибия до преди има няма 20г е била част от Южна Африка), някой местен език (поне един), и в училище учили я немски (щото са били немска територия, а и в някои региони много се говори немски, а и има немци, които са се преселили там като собственичката-продавачка в един магазин в който бях), я френски. Държавата е по-малко от 3 милиона, но територията поне колкото Германия и основно пустиня. Имат доста говеда и подобни ферми и туризма им е основен и всяка година се увеличава.

И така .. срещнахме се всички, дойде гида-шофьор който наричахме Оскар докато се разбере, че името му било Уско и както той каза – „абе и Уско ми е име и Оскар ми е името и имам местно име от където съм“ (е те това след като го каза веднъж шансът да се повтори е нулев за всеки не местен!). Показа ни на картата накъде тръгваме и се настанихме в колата. И то не каква да е кола, а сафари, направо танк, 4х4, 7 места + 2 предни и багажник с нашите багажи и храна я за закуска я обяд, в това число масички и столчета сгъваеми, които редовно се ползваха – пълно оборудване за пикник, чаши, чинии, прибори (всичко лесно и добре организирано, което се мие навсякъде след като сме го ползвали). Организация велика просто!

По пътя към дюните спряхме в едно градче Солитер (на фреснки значи самичко един вид) – ама градчето са 2-3 сгради, бензиностанция, хотелче и общо все това е (снимките дето има едни стари коли). Нооо, е известно и на картата и основно, защото е междинна спирка, зарежда се гориво и покрай това има барче, магазинче и е известно с пекарната си, където правели страхотен и много известен ябълков пай (който опитахме подобаващо но следващия път като минахме и наистина беше вкусен). Естествено и тоалетни и да отбележа, че така както сме спирали по средата на нищото, бензиностанции основно или подобни, тоалетните все бяха чисти, не миришеха, имаше тоалетна хартия (рядко се плащаше, а като ше плащасе беше стотинки), и имаше вода да си измиеш ръцете (обикновено и сапунче).

Естествено по пътя спряхме да гледаме планините и невероятните пейзажи с къщичка посредата, която била като седалище на земеделците от региона и място за къмпинг.

И накрая все пак стигнахме до първото място за 2 нощувки и като наближаваме Оскар казва: „сега да ви предупредя, че мястото е на територията на националния парк и е държавна собственоте, поради което обслужването е бавничко и не супер добро“. Подготвени пристигаме, посрещат ни и виждаме в редичка от ляво дяско като къщички и всяка е стая и вървиш по мостче дървено, но като казвам вървиш моята стая беше на 7-8 минутки не бавен ход! Вечер естевено някакви лампички дето ти светят, но повечето си носиха фенерчета, а на мен ако ми трябваше – то тогава телефонът има фенерче. Всичко беше много добре, реално мостчето и стаите  всичко е вдигнато на колове над земята (която е пясъщна, с камъни и странни малки като треви-храсчета бодливи) и гледаш в далечината планинки, и подобни.

На леглата имаше мрежи против комари, но ни увериха, че нямало такива (е, мен ме нахапаха и имах вътре в мрежата едната вечер, но не били маларийни), баня, тоалетна, тераска и прозорци и в моя случай един огромен скакалец на прозореца. Всичко мнгоо добре, бар, вечери (храната ти е покрита и си плащаш само питиетата), топла вода винаги със слънчеви батерии до едни цилиндри с водата.

Та скакалеца.. дойде по едно време поддръжката да пуснат и оправят мрежата за комари, и скакалецът беше скочил на пода, та го махната. Подът на дъски и реално има намалки процепи и не би било проблем за комари и подобни да влязат, но все пак сме в Африка нали.

Първата нощ беше като чудо – едно небе тъмно и звезди, звезди, млечен път .. все едно си в обзерватория! Лягаш си е тъмно! Ама тъмно! В Дюлево е по-светло!

Следващият ден тръгването за дюните Сосусвлей беше в 6 сутринта! И не просто рано, но и студено – якенце, пуловерче, шалче.. качулчица може, даже се чудиш що не си си взел ръкавички. Закуската беше казано че ще е на дюните и ранното ставане беше за да сме там при изгрев слънце (а и се оказа преди повечето туристи). И наистина беше като приказка.. Тези ми ти дюни с много фин пясък (естествено обувки, чорапи, коса, дрехи, всичко се пълни с пясък), със светлината просто цветовете се променят непрекъснато. Като отидохме пак там на залез аз първоначално казах, че сутринта е било по-добре и Оскар ми каза да изчакам малко.. и наистина цветовете се променяха с минути! Няма нищо, известните умрели дървета, оранжевия цвят, ти вървиш и се изкачваш и виждаш пространство дето няма край и все пясък и небе! Усещането е просто невероятно (особено като си го мислил години)!

След като се разхождахме, изкачвахме и слизахме, пак в колата и потърсихме място за пикник закуска (за да сме точни гидовете си имат няколко места) и така намерихме под дърво на сянка, защото около 9-10 слънцето се появява и започваш да усещаш топлинка. Имаше едно семейство и точно тръгваха, аз се разхождам като всички от групата, докато Оскар почва да изкарва масички и подобни за яденето, и мъжа на семейстово ми вика: „ела да ти покажа нещо“ и аз ами ок, чудеща се какво толкова тайно има под огромното дърво, където те яли, дърпа ме по едно време и ми сочи нагоре и .. един огромен бухъл, ама като от книжките бухъл (сова ли е бухъл ли е – май е едно и също). После съна на човека ми вика: „и тук така има още един“. Естествено, групата беше привикана да ги види, подобаващо количество снимки направено, после и птички снимахме и взехме че се почувствахме отговорни да помогнем за слагането на закуската. Тоя път имаше и масичка с газово котлонче и тиганче, за да на направи гидът бъркани яйца, наденички някои ядоха, имаше естесетвено плодова салата, и кексчета и какво ли още не (кафе, чай), всичко приготвено в къмпинга където спахме и яйца и наденички дали за да се приготвят! И така насред дюните, под едно дърво взехме че хапнахме, да не вземем да заслабнем нали.

Следващия ден, отново ставаш по тъмно, оправяш сака, лека закуска (но с тея ми ти британци и намибийци нема закуска без нещо топло като яйца, бекони, наденички и подобни) и пак на път на север към крайбрежието. Сутринта пах студ, после започваш да се разсъбличаш в колата, като излизаш слагаш или лека полупрозрачна блузка или крем против слънце, и климатикът почва да работи от слабо към силно и максимално. Снимки нон стоп по пътя и Оскар както кара и гледа пътя току спре, че видял животно или птица или птичка (които ние особено в началото изобщо не отбелязвахме после току някой от нас види нещо), спира се, правят се снимки или само се гледа и пак се продължава. В този момент пътищата бяха основно черни (тоест сиви там), леко подскачаш, но и редовно изравнявали пътищата, за да са в добри условия за пътуващите! Дори и черните пътища из Намибия!

И така след доста часове по пътя със спирки за тоалетна, обяд (отново приготвен в кухнята, масички, столчета, в тоя момент ние активно се включвахме да помагаме), и накрая пристигнахме в Суикопмунд или както те го наричат Суикоп. На брега на океана, хладничко, свежичко, големи широки улици, магазини и подобни, туристи бол, немци включително там преместили се (собственичката на едното магазинче беше германка от Хамбург, която била там от 7-8 г, много и харесвало, не било много жега и така). Като си в Суикоп е като всяко едно нормално цивилизовано градче.. ресторанчета, бряг (водата адски студена), сувенири и какво ли не, но повечето Южно африкански.. Аз имах подход, влизам в магазинче, почвам да гледам, ако ме попитат дали могат да ми помогнат аз питам: „кои от тези неща са местни от Намибия“ при което наставаше чудене... евентуално показват, или те лъжат, че всичко е местно или на едно място ми казаха: ами африкански са нещата все помагате на Африка!

На вечеря с намибийката за предястие си разделихми порция охлюви, които тя искаше да опита и каза, че даже и харесали! Този регион иначе е известен с миди/скариди или стриди – така и не научих терминологията на български, че не ги ям; никой от групата не им беше привърженик обаше и не яде.

Следващия ден беше или за каяк (но си облечен със специални костюми, че е студено) или корабче и понеже ми казаха, че повече животни се виждали с корабче аз го избрах. Температурата естетвено сутринта и около океана – ниска! Чак ти дават одеалце да се завиеш като седиш навън. Пеликани, тюлени и подобни, сервират ти кафе, някакъв алкохол, после шампанско, морска храна вкл миди и накрая се прибираш на сушата.

След тази почивка в цивилизацията потеглихме отново за националните паркове и следващата спирка беше Дамараленд, където по принцип има слонове и е известен парк с рисунки на скали, които са на между 2-5 хиляди години. Реално местните като пътували наоколо, после дълбаели на камъка, за да покажат на племето какви животни имало. Е, малко се катериш по скали, но се справиха всички. В същата област е и т.нар. изгоряла планина (повечето места са създадени при деленето на континентите).

Мястото където спахме беше поредният бисер, отново посредата на нищото, в един малки къщички-стаи които като на Хобит дупката, с малко прозорче на тавана, банята и тоалетната – навън, естествено с камънни стени, покрив със съчки и подобни; птички прелиташи, не се виждало наоколо, но то какво ти пука.. Малко е странно като трябва вечер да отидеш до тоалетната и то вече е станало хладничко, да не кажа студено – все едно си на село! На ресторанта тоалетната нямаше и „стена“ ами гледаше към камъните и скалите наоколо – все едно си в природата. Топлата вода беше от малки бойлерчета, които се топлиха с дърва и един от служителите палеше бойлерите сутрин сигурно около 5, за да може човек си вземе душ. Ама познайте как сутрин като е 10 градуса, та и по-малко как ще изляза да си взема горещ душ. То като си миеш очите – все едно на село сутрин зимата или есента навън. Нема лошо – природа!

Ресторантът с място за почивка имаше и напълно отворена кухня, ако искаш да гледаш как готвят! В това място имах пореден бисер – пробвам да затворя сейфа с документи и не става и как друпнах, той се мърда, просто можеш си го отнесеш. Отивам да попитам дали може нещо да се оправи, че май няма батерии и казвам: „ама аз просто мога да го преместя и не съм особено силна!“, и служителят с усмивка ми отговаря: „да, ама няма да могат да го отворят!“ На което аз просто започнах да се смея озадачена. Също имаха и едно хълмче с барче вечер за залез слънце да се наслаждаваш на природата.

Обличаш се добре, качваш се в колата, студ вътре, а някои в сафари-коли без прозорци и пътуващите (имаше едно немско семейство с 2 деца и сами пътували из страната, но из паркове ползват гидовете и колите на мястото за разходки, та тея милите как се бяха опаковали.. все едно януари месец из планините швейцарски). Ние поне бяхме на затворено и така тръгнахме сутринта да търсим и следваме следите на слоновете. Е, голямо търсене и следене беше, няколко часа, спирка на едно място с невероятен пейзаж с планини в далечината, долини и равнини! Прекрасна почивка... Кит реши че ще пробва натурална тоалетна тоест зад некое храсче, но това е. Докато карахме, Оскар все обясняваше как това е реката.. „реката“ естествено суха, вода няма, просто корито на река, която се пълнила са няколко часа евентуално ако има много дъжд. Дървета, храсти и след не знам колко време хаоколо без да има път... видяхме слон, после друг, та и цяло семейство! Увенчаха ни се усилията!

Сега да отбележа все пак за храната и намибийската кухня. Думата, която най-добре би я определила е : Месо.. Телешко, говеждо, агнешко, пилешко, телешко, орикс (и друг дивеч), свинско, наденички.. абе месо да има. Изборът ти обикновено е между месо и месо и пише тук таме, че ако има вегетарианци може нещо и за тях да се намери! По крайбрежието имаше риба, не много известни видове за мен и някои много вкусни. Зеленчуците и плодовете все от Южна Африка, вино – също основно южно-африканско и бира – намибийска! Имат няколко известни марки (Виндук и Тафел или нещо подобно) и бира се пие по стара немска традиция доста и не е лоша! Имали и силни напитки, доста силни, понякога и домашни, но нямаше по местата където бяхме и не пробвах. 

Ден след ден, след Дамараленд ни чакаше най-трудния ден с много пътуване и то какво пътуване, за да стигнем до националния парк Етоша. Ако беше само директния път, нямаше да е толкова дълго, но имахме отбивка до селце на племето Химба. Пътят (има снимки дето са с едни палмички), много красив, но реално пут няма, има камъни и скали и поточета, и се кара по не знам какъв ориентир над час, подскачаш, държиш се здраво, Лидия пенсионерката каза, че ако човек има проблем с гръб или кокали, не трябва да ходи. Ако някой ми беше показал снимка на местата по които минахме и ми беше казал, че от там ще минем с кола, щях да кажа, че това е за някои луди търсачи на силми усещания. Е, и ние се оказахме сред тях. Но пък местата които видяхме бяха напълно различни от всичко и после племето Химба. Не е тайна, че всякакви такива племена са много или малко манупилирани и експлоатирани заради туристите, но в същото време така и получават пари, фирмата организатор допълнително ги подпомага и им носи брашно, храна и подобни и реално само така можеш да видиш нещо истинско и натурално дори и за туристи, защото иначе никога и никъде няма да видиш. След това правяд сувенирчета основно гривнички и продават, та поне знаеш, че парите отиват директно на тях. Е, естествено и се пазариш (поне някои се изпазарихме). Накрая искаха да ни танцуват и за да им дадем дарение. Реално имаше още една малка група туристи и това ще е всичко за няколко дни. На път обратно спряхме под поредното дърво за да обядваме, храсчета и подобни за тоалетна, едно като торба специално с вода и веро да си измиеш ръцете, малко да си на твърда земя без авто масаж и после отново по път докато стигнем до Етоша и поредния къмпинг за само 1 нощувка.. и то какво място се оказа!

Пристигаме, паркираме, отиваме да ни посрещнат и да ни направят инструктажа (това е навсякъде) и се почна със серия интересни факти: На границата на резервата, има електрическа ограда, но около „верандите“ няма електричество, та не излизайте особено вечер. На вечеря елате със затворени обувки, че има скорпиони и змии – рядко, но има. Имаме тук ето гьолче (те го наричат водна дупка) и идват животни (видяхме носорози и подобни) и им се любувайте. В стаите ви има аларма (като дезодорант, бутилка под налягане, с бутон червен най-отгоре и малка фунийка, натискаш и чуваш много силна серена все едно – не съм чувала, предполагам). Та ако се почувствате застрашени, има животно наблизо, натискате да пуснете алармата, и после вклювате лампите, за да видим къде е светлината и да ви спасим, но спокойно едва ли ще има такова нещо, не сме имали. Е, вчера едни в стая 3 (където се оказах аз) казаха как един жирав много с голям интерес хапвал и надничал, ама то не е страшно

Продължи се: Като си вземате душ, докато почне топлата вода, сложете кофата която е там (реално си като в голямо ламаринено корито, което е пода на душа) за да се събере студената вода и да я ползваме. И след всичко това тръгваш към стаята ти да те водят, което е отново стая сама и след няколко метра друга, леко паянтови. Тоалетната беше 2 каменни стени, 2 ламаринени, имаше нещо на пода дето помислих, че е кабел, но не пипнах ни ритнах, забравих после да им кажа, помислих, че може да е опашка на някое животно или влечуго, опитах се да го забравя, и вечерта след вечеря го нямаше, тоест ще да е било нещо такова хахаха. Вратите не се заключваха, затваряха почти, но имаше луфтове и виждаш светлина тоест насекоми могат да си влязат; пак с мрежа за комари над леглото, слагат ти до главата алармата и просто след вечеря като видях и тоя ми ти луфт на незатварящата се врата, чуват се животни мисля как хрупат треви или нещо, много беше интересно просто. Въпросната реши да се измайтапи, че вечерята ще е пържола от вид маймуна и пай с крокодилско, но се оказа, че не е така (бая се замислих, че да ядеш маймуна е като да си човекоядец, но слава богу не стигна до там)

Иначе вечерята с една голяма и естествено шумна испанска група и британците на другия ден мърмориха как до късно испанците говорили (ами ние като някои я деца я пенсионери като сме в леглата около 9:30 то и това да не е много нормално я). Вечерята, както Свеня определи беше много немска (и не особено вкусна, но поне на бюфет). И така, нямаше опасности, оживяхме, и на сутринта на закуска, готови с багажа и това беше мястот, където имаше бисер със закуската. Решавам да си поръчам яйце полято, нали всички я яйца я палачинки. Е, на места суровото яйце преди да го сложат във врялата вода го слагат в нещо като форма и ми го донесоха добре оформено, в огромна чиния и то изглеждаше едно много само в средата на чинията; и за да изглежда толкова само бяха нарязали малко зеленчуци на дребно, то пак много комедийно изглеждаше и много се майтапиха с мен колко "голяма" ми била закуската.

Пътят ни тоя ден беше цял ден реално прекосявайки парка Етоша.  

И сега пореден интересен факт – из Намибия и Ботсвана има ограда, която дели парковете с диви животни от другата територия, за да не могат да минават и да не се предават т.нар. крак-уста заболявания дето се предават по животни и храна. Като пресичаш има пунктове, където излизаш, минаваш по нещо като мокър килим или нещо като изтривалка напоена с препарави за обезоразяване , напръскват колелата на колата, а понякога и вътре и това винаги и наистина изглеждаше сериозно да го вземат при сърце. Бяхме впечатлени.

И така на сутринта тръгнахме да пресичаме парка Етоша и да издирваме животни. За разлика от Кения, в Етоша пускат всякакви коли, но всеки трябва да си стои в колата и има много добри маркировки. В сщото време са направили места с вода, където животните ходят и по тоя начин обикаляш от „локва“ на „локва“ и обикновено там имаш най-големи шансове. По тоя начин на моменти си като в Цар Лъв на живо – всякакви животни заедно. Имаше един момент, когато видяхме лъв и лъвица и лъвицата стана да върви нанякъде и Оскар каза: тя сигурно отива да пие вода.. и колите малко по малко тръгвана към водата, следиш едва ли не лъвицата, която просто си върви необезпокоявана, с някаква рана на крака се оказа, и накрая стигна до водата.. А около водата имаше всякакви подобни на сърнички, жирафи и тн, но като дойде лъвицата просто всички гледаха в една посока, стоящи тихо, настръхнали.. и спокойно.. тя си пийна водица, излегна се.. някои животни се пристрашиха да се доближат и пийнат вода в другия край на водата и просто като на филмче всичко.

Имаше и друга случка, пак вскакви животни, вкл лешояди, диви прасенца, в далечината на сянка излегнали се 3 млади лъва (за да ги види човек трябваше бинокъл нали) жиравчета, хиени и по едно време се задава един голям носорог.. Върви си носорога, пийна вода след което се отправи към сянката.. докато си вървеше бавно и спокойно в посока към сянката, където бяха лъвовете, те просто станаха, отдрупнаха се, преместиха се на друга сянка, за да дадат място на носорога... Просто законите на природата.

Стигнахме до последното място за спане, което беше и най-хубавото поне според мен.. Отново на колове издигнато като мосче и 4, само 4 стаички-палатки, гледащи към едно блато-езерце със зеленина, където животни пиеха водица и жаби леко крякаха.. Банята тоест душа беше реално навън и без врата, гледащ към езерцето... „вратата“ беше брезент с ципче, но може и да не се затваря – естествено няма отопление и вечерите става хладно. Готвачът беше един млад още учещ готварство в столицата и там на работа като стаж или нещо та този младеж такива неща забъркваше и толкова вкусно – просто мастър шеф отвсякъде! Особено първата вечер имаше супа от моркови и нещо друго и морковите явно първо запечени – невероятен вкус беше тая супа! И като ни казаха да си изберем какво искаме за вечеря след като пристигнахме, изборът отново беше: месо или месо .. нема друго!!! Е, на следващия обяд опитах/избрах паста с песто и беше неустоимо добра! Все пак мисля бяха само 3 които поддържаха всичко – готвачът, един който основно чистеше и един който ни обслужваше и сервираше и сметки и подобни.

В това място имах и поредното уникално преживяване.. след като се прибрахме от обиколки из парка, отивам си в „стаята“ да си взема душ и да измия косата от пясъка отново и какво да видя – гущерче на леглото! Природа бе! Отивам в ресторанта / входа, за да кажа някой да дойде, че има гущер и гида Оскар вика да видим сега какво има.. Идва,  видя го и вика: а, това геко, то е безопастно бе ама сега ще го махна.. и докато вземе салфетка и гекото тръгна, и се шмугна, та се почна търсене, местене на легло, дюшеци, макар че то пода нали дъски с разстояние, та това пак може да се вмъкне и накрая естествено не беше намерено чудото и ми беше повторено няколко пъти как гущерчето повече го било страх от мен отколкото мен от него и дори пак да се появи, е си заминело и колко било безопастно.. и така, може и с гущер да съм спала, гледаща към блатото с животни, лъв минал наблизо (другите от групата го чули, но било сред нощите, та аз не) , звезди и т.н. преживявания из дивия живот.

Последният или предпоследният ден беше посветен основно на пътуване обратно към Виндук като имахме спирка и разходка из резерват за отглеждане и обгрижване на гепарди. Последната ни вечеря беше в някакво известно място във Виндук, където беше все едно немска бирария.. пълно с чужденци, кич малко много и така за съжаление пътуването дойде до своя край. Пътят обратно, стандартното – полет първи, полет втори и после реалност...

Като цяло от всички места, където съм била определено Намибия е едно от най-прекрасните места, само да не беше толкова далече, и за уикенд можеше да се отиде.

На Транг (Nha Trang)

На Транг е градче на брега на виетнамско море, туристическо, където общо взето нищи няма, освен руснаци и големи хотели тип черноморието и комунизъм. Има няколко островчета наоколо и един ден бяхме на корабче из морето, посетихме рибарско селце (което беше интересно, видяхме как си плетат мрежите, деца в училища) и после просто в морето и за малко на един плаж. Все пак температурите не бяха мхого високи, а и се опитваше да превалява.

Обядът заслужава да бъде споменат – на корабчето бяха забъркали отново много неща – в тая страна не мисля, че съм яла нещо лошо или че съм повторила повече от 2 пъти 1 ядене.. определено кулинарен рай!
Сега отново за руснавите – включително някакви руснаци купили едно островче с воден парк и дълъг лифт над морето до там. На места всичко е написано само на руски.. Повечето аптеки си пише аптека, влязох в някаква бижутерия, направо на руски почнаха да ми говорят, просто руснак до руснак! Менюта, реклами, надписи - всичко. А и руснаците лесно ги разпознаваш все пак като ги видиш. Просто бях зашеметена от това присъствие.
Накратко – нищо особено. Местният специалитет е месо приготвено в нещо като гювечета и е много добре. Бяхме и в един като грил ресторант, където поръчваш, после ти носят месото или зеленчуците сирови и слагат малки като саксии с жарава и скара отгоре, и ти реално си печеш каквото ще ядеш. Много добре бяха овкусени месцата.. И калмарите. И така. Много вкусно, много. Рона, канадката каза, че досега виетнамската кухня не я е зачитала, но сега и става любимата (при това тя е вегетарианка). Следващата дестинация, след кратък полет е най-известния и по легенди най-красивия град Хой Ан.

Албум: https://picasaweb.google.com/113039329957609694813/NhaTrangAroundVietnam?noredirect=1

Виетнам - добро утро Виетнам!

Като всяко пътуване и това започна с полет от Цюих до Банкок и после до Хо Ши Мин (или Сайгон) - реално летището още си се казва Сайгон, а градът - Хо Ши Мин.

Такси до хотела, който бешеОК и бях посрещната с думите, че съм в самостоятелна стая, нищо че не бях платила, но всички сами жени платили и затова и аз се оказах в самостоятелна. Времето - горещо и влажно. Моторчета летят от всякъде. И след пристигането и душа имах среща с Джей, бившия ми шеф от Ново, който живее тук. Той дойде и с жена си и беше приятно да се видим, дадоха добри идеи за ресторанти и места, после повървях и дойде време да се срещнем групата. И тук започнаха изненадите.

Групата сме 13 човека: 1 канадка Рона на около 80 г., един британец на подобна възраст – познати двамата и родени в Южна Африка; 1 двойка австралийци, пенсионери, тя била учителка по изработване на бижута и подобни; 1 семейство австралийци – родители и син на около 20; жена от Нова Зеландия, която била над 60, но не изглежда да е на толкова, 1 британка, докторка, с която се сприятелихме, на около 50; 1 британка, която е полякиня и страна птица и майка и дъщеря американки, тъмнички като майката била на 60 и нещо, но и на нея не и личи. Тоест аз съм една от най-младите в групата. При това за потрес на всички като се почнаха едни претенции за храна и изисквания – вегетарианци, друг трябвало без сол, трети това и онова не ядял, младия австралиец плодове не ядял и тн.. ами като видиш менюто пък ще си избереш каквото искаш бе! Направо потрес беше ситуацията с претенции – бяхме сигурно 5 човека дето нямахме такива.

Водачът-ръководител е леко куку, австралиец, който от около 19г бил във Виетнам, но не говори много езика и страшно дезорганизиран и по общо мнение не помага с нищо. И така, следват 2 седмици заедно.

Първия ден след като пристигнах се видях с бившия си шеф от Ново, който дойде с жена си и си поговорихме и ми дадоха идеи къде да се ходи и кои ресторанти си заслужават. Хо Ши Мин е реално бизнес център на Виетнам, определено по-подреден и чист от Индия, хората приятни и храната великолепна! Моторчета си летят по улици и тротоари, но не е страшно и се пресича с внимание, а и те те заобикалят. Може да се види и естествено цяло семейство да се вози на 1 моторче, което си е просто гледка.

На втория ден потеглихме с бусче и малко опакован багаж за 1 ден към делтата на реката Меконг, която е една от най-голените и е просто необятна вкл. с острови. Естествено е леко тинеста, и с лодка отидохме до островче, разгледахме местни пазари, където имаше какво ли не, включително змии за чдене, риби и сушени, страшно миришеше , но си беше интересно. Посетихме и нещо като плодова градина и навсякъде ти дават да опитваш плодове и сладки, къде ясни, къде неясни, странни вкусове, но все пак нали да се впишем в обстановката. Местнат ни гидка беше една страшно дребна и слаба виетнамка, която те кара да се чувстваш като великан, но това е положението.

Пристигнахме следобед в една голяма къща, където си живее голямо семейство, няколко поколения и които дават 2-3 стаи под наем на такива като нас, за да се потопим напълно в местната обстановка. Е тук стана интересно. Първо, че както слизаше от лодката канадката си удари крака и шурна енда кръв, та веднага се почна какво да се прави и тук Кери, лекарката си влезе в ролята волно и неволно, а Рона повтаряше, ама добре съм, то само зле изглежда, то това не ми се случва за първи път.. след като се оправи положението с кърпички и лейкопласт, вече се ориетнирахме към имота.

В къщата не се влиза с обувки. Имаше няколко големи стаи и огромна кухня и двор. На първия етаж се намираха и 4 тоалетни една до друга с ръщен душ във всяка, което реално бяха и баните. Имаше и 3-4 мивки и студена вода, топла – няма (вземането на „душ“ си беше интересно мероприятие). На втория етаж една огромна стая с 8 легла и до нея по-малка с 4-5 легла. Възрастните двойки бяха настанени на първия етаж, че то и стълбите едни стръмни.. мама – мия. В голямата стая бяхме 7 човека и всяко легло и с мрежа за комари, която си пускаш около леглото, топло, 2-3 вентилатора – абе романтика. И някои, както можете да се досетите – хъркат! Добре, че имам дълбок сън.

Вечерята – много вкусна и домашна автентична и като ни сипаха в едни напръстници нещо като оризова лека ракийка, много ни допадна и си я пробвахме на няколко пъти. На обяд пък ни сервираха също страни, но вкусни неща, включително една местна риба дето вертикално като на постахва ти я сервират и ти си вземаш от месото.. ох много вкусно! Естествено гледахме да се абстрахираме от факта, че видяхме няколко плъха да пробягват през градината и около къщата.

И така. На следващия ден още малко по малки местанца, където правиха оризова хартия за хранене, соев и рибен сос (ох вонята няма как да се опише – едва дишаш)! По едно време и се качихме от нашата лодка в малки лодки, по 4 в една и жена гребеше и така из едни каналчета сред природата – много красиво и приятно и включително ни дадоха виетнамски сламени шапки за пътуването. Автентичен опит.

На път към Хо Ши Мин посетихме известното място КуЧин, където по време на виетнамската война, местните реално са си били построили селище под земята с вякакви канали подземни и подобни и там са живели години. Естествено имаше из гората и показани методи за изтезания и криене, които са използвани и от американците и от виетнамците...

Сега трябва да спомена още един интересен момент. Гидът каза, че в един парк до хотела сутрин 6-9 има като птиче кафене, където хора, които си гледат птички ги носят и ги закачат и птичките пеят и народът им се любува и пие кафе, та решихме с Кери да отидем едната сутрин да видим тоя феномен. По пътя видяхме хора с по 2-3 кофи със странни създания от сорта на малки зелени скакалци и други буболечки, които ги опаковаха в торбички и викаме, ами кой знае за какво.. аз мислех за лов, но се оказа за птичките. Та пристигаме ние във въпросния парк и имаше място с ниски пластмасови столчета и малки като детски масички, 90% мъже седят, пият кафе, или ядят закуска, която по наши разбирания обяд, клетки закачени на специални места и птици пеят.. ама шум и птици.. и идват нови, клетките покрити, после ги откриват, все едно точно става светло и птиците пеят ли пеят. До нас един както си пиеше кафето имаше торбичка с малки зелени скакалци, той си държеше малка ножичка, пиеше си кафето вземаше скакалче сле скакалче, режеше им крилцата и главата (ох много гадно) и си ги подготвяше за птичката.. и други така и в клетките се викждата тези насекоми на пода за птичките – натурализъм от всякъде!

Вечерята после беше в ресторант, койтя ми бяха препоръчали и ние си поръчахме различни неща, за да опитаме колкото може повече – страшно вкусно, дори и не винаги ясно какво ядем.

Едно от най-известните места в града е и музеят на Виетнамската война , кото е посветен на фотографии от това време и ужасии – но доста неща си бяха и пропаганда, както можеше да се и очаква, но това си е линията на партията.

Тук трябва да отбележа, че вечерта както си стоя в леглото и трия снимки, на стената видях гущерче, ей така да си пролази. И не знам извиках или то усети та се шмугна някъде и докато се обадя на рецепцията да дойдат да се справят с проблема, то май се шмугна в коридора – абе емоции, хей!

Втората вечер в Хо Ши Мин приключи с потегляне към гарата и очакването на пътуването в спален вагонот Хо Ши Мин до На Танг. Билетите ни били за най-високата класа, по 4 човека в купе, 2 на долния етаж и 2 на горния, но без стълбичка и качването беше доста трудновато (аз бях на долния етаж). Предварително си бяхме решили 4-те сами жени да сме в 1 купе и си се настанихме, багажи отдолу, имахме малко неща за хапване и така. Разстоянието по карта е 300-400 км, ние тръгнахме в 8.30 и пристигнахме със закъснение след 6 (по разписание в 5 и нещо). Просто купон. Тоалетната обаше много прилична, даже луксозна и ти дават безалкохолно, сок или вода без пари, чисти чаршафи абе направо лукс.

Тук имахме пореден интересен момент. Както си седим 4-те и си бъбрим и хилим, виждам аз нещо тъмно и мърдащо като полазващо зад Кери и викам, абе я се дръпни и какво да видим, едно огромного чудо, между хлебарка и летящ бръмбър на леглото и тръгващо по стената. Ох, не гадно, ами гадно и ние и 4-те се разпищяхме естествено, но чудовището се скри. 5-10 мин по-късно пак се появи и някак си Кери май то захлюпи с една от чашите, които ни бяха в купето.. извикахме шалтера, който го взле огромного насекомо и го хвърли в тоалетната, после смени надлежно чаршафа и така, останахме си в стрес. Спането не беше много спане (поне аз 3 часа я съм поспала, я не). Новозеландката си сложи тапи в ушите и маска на очите и добре поспа предвид как звучно си прохъркваше цяла нощ. И така пристигнахме в На Транг.