Поредното пътуване дойде и с полет Цюрих – Виена – Бангкок – Пном Пен пристигнахме на 5 февруари надвечер.
Времето, както се и очакваше – жега и леко задушно. Хотелчето беше много приятно, на малка тиха уличка като оазисче. Дават ми документите и хоп, изненада, пише 2 нощувки, а аз резервирала 3, та ни настаниха след дълго чакане и обещание, че ще намерят разрешение на нещата. Задачата да намерим място за вечеря след 8:30 се оказа много трудна, защото камбоджанците вечеряали рано и ресторантите не са свикнали да сервират късно, заради което вечеряхме в ресторанта в последния момент, когато сервираха храна, малко преди 10.
На сутринтав събота наехме шофьор с тук-тук за половин ден, за да посетим местата от най-тъмната история на Камбоджа – затвор S21 и Killing fields където са избити хиляди. Естествено пътуването беше дълго леко прашно, защото всичко отворено и по пътя навръщане спряхме в т.нар. руски пазар, както според очакванията накупихме шалове, за които се спазарихме доста добре.
Следобедът разгледахме палата/дворец, който беше Ок, но нищо изключително и естествено доста туристи. Като цяло Пном Пен е чистичък, естествено има и по-мръсни места, но нищо твърде шокиращо. Населението се движи главно с моторчета, колела, тук-тук и коли, но както ни беше обяснено – колите са само за богатите, а моторче е задължително за всяко семейство.
Неделята тръгнахме с гид да посетим някакъв прехвален остров с копринени места .. е, оказа се пълен туристически капан. Гидът, който ни го препоръщаха от хотела – мъка, мъка. Навсякъде направени малки местенца, показващи как се правела коприна и това е. Интересното беше да се качим на едно фериоботче да прекосим реката, та и това видяхме.
Другото пазаруване по улички уж препоръчани и друг пазар отново бяха разочароващи, но пък намерихме много приятни малки ресторантчета, където пробвахме малко местна кухня, и последната вечер бяхме в друг много прехвален ресторант, с цени европейски и кухня местна, та този опит беше добре.
Снимки: https://goo.gl/photos/idW7DtQ2RdecLX1S6
Сега за хмерската (тоест камбоджанската кухня). Ами нищо особено за съжаление. Не е пикантнта като тайландската, нито особено креативна като виетнамската, подправките правях ястията просто ОК, но нищо за което после да си спомняш с умиление и да си казваш – ех, да можех сега да ям хмерска храна. Доброто обаче бяха плодовете – невероятно вкусни и навсякъде.. манго, папая, ананас, дини и естествено рамбутан, малко джакфрут и още някакви неща опитвахме, чийто имена естествено не знаем.
И така след скъпата вечеря се подготвихме за понеделника и пътуването към Батамбонг (Battambang). Колкото и да беше приятно хотелчето, препоръките им за шофьори и гидове не бяха читави.
Уговорката беше, че по пътя ще спрем да разгледаме селцето Kampong Chhmang, някакво селце на среброто и на грънците.. е , да ама не точно. И трите места на които спряхме бяха тотално туристически капани, шофьорът, който уж говорел английски знаеше сигурно 20 думи (и за тези спирания трябваше да платим допълнително естествено). Това за среброто беше едно магазинче трагедия, грънците бяха 1 сергия с нещо като занаятчийница (и всички туристи все там) и селото, където трябваше да видим наколните къщички беше мръсно, пазар и трябваше да се качим на лодка да ни заведе до някъде без да се разбираме и затова се отказахме. Е, положителното беше, че пристигнахме в дестинацията си още ранен следобед и имахме време да се разходим.
Батамбонг се води втория по големина Камбоджански град и е определено много приятно местенце, където има доста примери на френската архитектура (по времето на френското владение, явно е било едно от предпочитаните места). Тук не разчитахме на хотела за препоръки за гидове, а по моите издирвания, форуми и tripadvisor, от хотела се обадиха на една фирма и си организирахме 2 полудневни мероприятия.
Интересното беше, че част от улиците бяха затворени и никой не се допускаше, даже и снимки не можело да се правят, защото Анджелина Джоли снимала там поредния си филм. И такива ми ти работи.
Вечерта обаче бяхме на цирк.. и то не какъв да е . В града е основано училище по изкуства един вид, където (както ни казаха преди представлението) учили над 1000 ученици по различни дисциплини – графика, дизайн, музика, танци, цирк, и тн. Включително имаше икспозиция на някои от работите и беше впещетляващо. Представлението беше около час, реално 5-6 момчета, 3-4 музиканти и акробатика и цирк, но направено със замах и много добре. Публиката естествено беше възхитена (95% туристи). Та ако видите наоколо да има посещение на Phare, препоръчвам (имали гостувания във Франция, Германия, но сигурно ще има още).
Във вторник сутринта се срещнахме с гида си, който трябваше да ни разходи из града, да ни покаже местенца интересни и френска архитектура. И сутрешния и следобедния ни гидове все бяха студени по агрикултури, все от околни селца, живеещи основно из пагоди, тоест нещо като будистки евтини общежития. Много приятни, образовани с информация и забавни.
Факти от действителността. Обикновено само 1-2 от децата в семейството ходили в университета, а другите – помагат по фермите си. Тук следва да спомена, че в повечето случаи камбоджанците притежавали земите, които си обработват и така си изкарват прехраната. Понякога, естествено, децата спират да ходят на училище, за да работят. Беше интересно и да ги чуем как и за училище, университети, здравеопазване – за всичко всеки си плаща! Пенсии общо взето няма – само ако си бил държавен служител , евентуално нещо малко, поради което възрастните живеят с децата си, които трябва да се грижат за тях. Някои от малко по-възрастните (тоест над 30) екскурзоводи казваха, че все са около 7-8-9 деца и повечето са прекарали известно време в бежански лагери на границата между Камбоджа и Тайланд по време на гражданската война, която е била след режима на Пол Пот. Един включително спомена, че 2 от сестрите му са били убити, а друг, че родителите му са били като в лагер за деца, защото са ги взели от родителите им.
Така сега обратно към темата за Батамбонг. Градчето определено чисто (е, на места имаше малко боклуци натрупани, но не да са навсякъде). Прекрасна архитектура, включително и нови сгради и поголовно сградите са чисти.
Следобедът бяхме с друг екскурзовот, опасен образ. Тръгваме с него и „шофьора“ на тук-тук (което е странно превозно средство като мотор, на който е прикачено нещо като купе отворено със седалки, да ти се вее косата и да събираш прах добре – косата ми там беше тлкова твърда през цялото време, че не може да се опише). И така, тръгваме и на едно място спираме до сергия с нещо приготвено на скара и той пита: и това какво е? И ние колкото и да гадаем, естествено не отгадахме.. защото били мишки и плъхове от оризовите полета. Той мило и сладко си купи мишленце на грил, което изглеждаше, трябва да си призная даже апетитно, все си и франзелка и си ги хапна като стой та гледай!
Целта на пътуването бяха пещерата на убитите, къдоето отново по времето на режима на Пол Пот хиляди са избити, един храм на връх (Банан) и пещерата на прилепите. Местата бяха интересни, поразходихме се, в подножието на храма имаше неща за хапване и той си хапна ей така като семчици пържени скакалци и подобни, и купи и ни почерпи някакъв тотално странен плод, дето беше като сух и реално само семка. Накрая се присъединихме към десетките туристи чакащи прилепите. Това са няколко пещери с 1 голям изход на високо, където живеели хиляди прилепи (или вегетарианци или хранещи се с насекоми) и по някакво странно сечение на обстоятелствата излизат всяка вечер около 6 часа... и се позва едно излизане, като в нишка и летят ли летят.. ние стояхме там около 15 мин и те продължаваха да излитат и да си следят групата.. тръгнахме с колата и ги виждаш.. по някое време се разпръзсквали и се връщали по различни времена сутрин. И така, определено впечатляващо.
Интересно и случайно или не, в Батамбанг ядохме все в супер малки ресторантчета, които имали и училища за готвене (за туристи естествено) и яденетата бяха изключително добри. Обаче определено се забавлявахме в последното място, където този който мисля беше шефа (но не собственика, защото „те собствениците си се забавляват, няма я да работят) имаше малко странно чувство за хумор. Определено му беше втръснало от всякакви изисквания и претенции на туристите, защото все казваше – да , да знам, без мляко, без захар, без това без онова, знаем ги вече ние туристите. После настанявайки различни хора на една маса повтори няколко пъти – хайде, сприятелявайте се , какво толкова. Но върха беше когато ни уведоми, че и вече споменатата Анджелина щяла да ходи там да яде, че им пратили емайл и каза, че за нас ако цените са 3.50 долара, то за нея ще са 70. Получихме забавление в допълнение на вкусната храна.
Времето, както се и очакваше – жега и леко задушно. Хотелчето беше много приятно, на малка тиха уличка като оазисче. Дават ми документите и хоп, изненада, пише 2 нощувки, а аз резервирала 3, та ни настаниха след дълго чакане и обещание, че ще намерят разрешение на нещата. Задачата да намерим място за вечеря след 8:30 се оказа много трудна, защото камбоджанците вечеряали рано и ресторантите не са свикнали да сервират късно, заради което вечеряхме в ресторанта в последния момент, когато сервираха храна, малко преди 10.
На сутринтав събота наехме шофьор с тук-тук за половин ден, за да посетим местата от най-тъмната история на Камбоджа – затвор S21 и Killing fields където са избити хиляди. Естествено пътуването беше дълго леко прашно, защото всичко отворено и по пътя навръщане спряхме в т.нар. руски пазар, както според очакванията накупихме шалове, за които се спазарихме доста добре.
Следобедът разгледахме палата/дворец, който беше Ок, но нищо изключително и естествено доста туристи. Като цяло Пном Пен е чистичък, естествено има и по-мръсни места, но нищо твърде шокиращо. Населението се движи главно с моторчета, колела, тук-тук и коли, но както ни беше обяснено – колите са само за богатите, а моторче е задължително за всяко семейство.
Неделята тръгнахме с гид да посетим някакъв прехвален остров с копринени места .. е, оказа се пълен туристически капан. Гидът, който ни го препоръщаха от хотела – мъка, мъка. Навсякъде направени малки местенца, показващи как се правела коприна и това е. Интересното беше да се качим на едно фериоботче да прекосим реката, та и това видяхме.
Другото пазаруване по улички уж препоръчани и друг пазар отново бяха разочароващи, но пък намерихме много приятни малки ресторантчета, където пробвахме малко местна кухня, и последната вечер бяхме в друг много прехвален ресторант, с цени европейски и кухня местна, та този опит беше добре.
Снимки: https://goo.gl/photos/idW7DtQ2RdecLX1S6
Сега за хмерската (тоест камбоджанската кухня). Ами нищо особено за съжаление. Не е пикантнта като тайландската, нито особено креативна като виетнамската, подправките правях ястията просто ОК, но нищо за което после да си спомняш с умиление и да си казваш – ех, да можех сега да ям хмерска храна. Доброто обаче бяха плодовете – невероятно вкусни и навсякъде.. манго, папая, ананас, дини и естествено рамбутан, малко джакфрут и още някакви неща опитвахме, чийто имена естествено не знаем.
И така след скъпата вечеря се подготвихме за понеделника и пътуването към Батамбонг (Battambang). Колкото и да беше приятно хотелчето, препоръките им за шофьори и гидове не бяха читави.
Уговорката беше, че по пътя ще спрем да разгледаме селцето Kampong Chhmang, някакво селце на среброто и на грънците.. е , да ама не точно. И трите места на които спряхме бяха тотално туристически капани, шофьорът, който уж говорел английски знаеше сигурно 20 думи (и за тези спирания трябваше да платим допълнително естествено). Това за среброто беше едно магазинче трагедия, грънците бяха 1 сергия с нещо като занаятчийница (и всички туристи все там) и селото, където трябваше да видим наколните къщички беше мръсно, пазар и трябваше да се качим на лодка да ни заведе до някъде без да се разбираме и затова се отказахме. Е, положителното беше, че пристигнахме в дестинацията си още ранен следобед и имахме време да се разходим.
Батамбонг се води втория по големина Камбоджански град и е определено много приятно местенце, където има доста примери на френската архитектура (по времето на френското владение, явно е било едно от предпочитаните места). Тук не разчитахме на хотела за препоръки за гидове, а по моите издирвания, форуми и tripadvisor, от хотела се обадиха на една фирма и си организирахме 2 полудневни мероприятия.
Интересното беше, че част от улиците бяха затворени и никой не се допускаше, даже и снимки не можело да се правят, защото Анджелина Джоли снимала там поредния си филм. И такива ми ти работи.
Вечерта обаче бяхме на цирк.. и то не какъв да е . В града е основано училище по изкуства един вид, където (както ни казаха преди представлението) учили над 1000 ученици по различни дисциплини – графика, дизайн, музика, танци, цирк, и тн. Включително имаше икспозиция на някои от работите и беше впещетляващо. Представлението беше около час, реално 5-6 момчета, 3-4 музиканти и акробатика и цирк, но направено със замах и много добре. Публиката естествено беше възхитена (95% туристи). Та ако видите наоколо да има посещение на Phare, препоръчвам (имали гостувания във Франция, Германия, но сигурно ще има още).
Във вторник сутринта се срещнахме с гида си, който трябваше да ни разходи из града, да ни покаже местенца интересни и френска архитектура. И сутрешния и следобедния ни гидове все бяха студени по агрикултури, все от околни селца, живеещи основно из пагоди, тоест нещо като будистки евтини общежития. Много приятни, образовани с информация и забавни.
Факти от действителността. Обикновено само 1-2 от децата в семейството ходили в университета, а другите – помагат по фермите си. Тук следва да спомена, че в повечето случаи камбоджанците притежавали земите, които си обработват и така си изкарват прехраната. Понякога, естествено, децата спират да ходят на училище, за да работят. Беше интересно и да ги чуем как и за училище, университети, здравеопазване – за всичко всеки си плаща! Пенсии общо взето няма – само ако си бил държавен служител , евентуално нещо малко, поради което възрастните живеят с децата си, които трябва да се грижат за тях. Някои от малко по-възрастните (тоест над 30) екскурзоводи казваха, че все са около 7-8-9 деца и повечето са прекарали известно време в бежански лагери на границата между Камбоджа и Тайланд по време на гражданската война, която е била след режима на Пол Пот. Един включително спомена, че 2 от сестрите му са били убити, а друг, че родителите му са били като в лагер за деца, защото са ги взели от родителите им.
Така сега обратно към темата за Батамбонг. Градчето определено чисто (е, на места имаше малко боклуци натрупани, но не да са навсякъде). Прекрасна архитектура, включително и нови сгради и поголовно сградите са чисти.
Следобедът бяхме с друг екскурзовот, опасен образ. Тръгваме с него и „шофьора“ на тук-тук (което е странно превозно средство като мотор, на който е прикачено нещо като купе отворено със седалки, да ти се вее косата и да събираш прах добре – косата ми там беше тлкова твърда през цялото време, че не може да се опише). И така, тръгваме и на едно място спираме до сергия с нещо приготвено на скара и той пита: и това какво е? И ние колкото и да гадаем, естествено не отгадахме.. защото били мишки и плъхове от оризовите полета. Той мило и сладко си купи мишленце на грил, което изглеждаше, трябва да си призная даже апетитно, все си и франзелка и си ги хапна като стой та гледай!
Целта на пътуването бяха пещерата на убитите, къдоето отново по времето на режима на Пол Пот хиляди са избити, един храм на връх (Банан) и пещерата на прилепите. Местата бяха интересни, поразходихме се, в подножието на храма имаше неща за хапване и той си хапна ей така като семчици пържени скакалци и подобни, и купи и ни почерпи някакъв тотално странен плод, дето беше като сух и реално само семка. Накрая се присъединихме към десетките туристи чакащи прилепите. Това са няколко пещери с 1 голям изход на високо, където живеели хиляди прилепи (или вегетарианци или хранещи се с насекоми) и по някакво странно сечение на обстоятелствата излизат всяка вечер около 6 часа... и се позва едно излизане, като в нишка и летят ли летят.. ние стояхме там около 15 мин и те продължаваха да излитат и да си следят групата.. тръгнахме с колата и ги виждаш.. по някое време се разпръзсквали и се връщали по различни времена сутрин. И така, определено впечатляващо.
Интересно и случайно или не, в Батамбанг ядохме все в супер малки ресторантчета, които имали и училища за готвене (за туристи естествено) и яденетата бяха изключително добри. Обаче определено се забавлявахме в последното място, където този който мисля беше шефа (но не собственика, защото „те собствениците си се забавляват, няма я да работят) имаше малко странно чувство за хумор. Определено му беше втръснало от всякакви изисквания и претенции на туристите, защото все казваше – да , да знам, без мляко, без захар, без това без онова, знаем ги вече ние туристите. После настанявайки различни хора на една маса повтори няколко пъти – хайде, сприятелявайте се , какво толкова. Но върха беше когато ни уведоми, че и вече споменатата Анджелина щяла да ходи там да яде, че им пратили емайл и каза, че за нас ако цените са 3.50 долара, то за нея ще са 70. Получихме забавление в допълнение на вкусната храна.
Така стигнахме то срядата, когато почна най-екстравагантната част на пътуването. Аз случайно бях намерила информация за селце Bantaye Chhmar, на около 2-3 часа от Батамганг и Сием Рийп, където имало организация за туризъм, която се раководи от общността и имат също така опции да спиш из хорски къщи като за стая плащаш завидната сума от 7 долара на нощ! И ние като хора с що годе далечно селско потекло решихме да пробваме. Сутринта малко след 9 дойде шофьор с кола, който говореше ангийски и който се оказа после и гида ни. След по-скоро 3 часа отколкото 2 по много прилични пътища (хубави са камбоджанските пътища, асфалтирани и като цяло без дупки) пристигнахме в селото. Показа ни той къщата, качихме багажа в стаята (на 2 етаж), показа ни преди това малката сграда, където ще се яде и ни остави. И така. Стаичката, малка.. едно легло.. няма чаршафи (добре че имахме саронги), донесе ни домакинята (леля която естествено английски не говори) 1 одеалце, имаше и прежа да си пуснеш около леглото против комари и така. Баня и тоалетно заедно, напървия етаж, душ слуяалка, топла вода – естествено не, много странно – мивка също никъде не видяхме, освен в кухнята, тоалетната сипваш вода, но ок, сега нищо особено.
Навън съседната къщичка с магазинче, което било на дъщеря и, а в двора чинове и дъска бяла.. защото това било мястото за вечерни часове по математика.. и наистина същата вечер, над 20 деца, на моторчета или не, дойдоха около 6 и като се прибрахме след 8, тогава още учиха и решаваха задачи, а учителят им, с бяла риза и черен панталон, зетя на нашата домакиня! Но определено беше впечетляващо и учат децата.. оказа се, че и в събота учат! И сутрин от рано, за да имат малка почивка когато е голяма жега следобед. И така след 8 като свърши часа си се качиха на моторчетата и към вкъщи!
Сградата, където беше кухнята/масите – абе стол един вид – с 1 дълга маса (на вечеря бяхме около 10 човека, все такива) ти дава ядене, нямаш претенции, ядеш каквото са сготвили и беше вкусно! Едното помещение беше библиотека и библиотекаря и събираше парите. Всичко се стопанисва от комуната като са били основани от някакъв французин и сега все си търсят допълнително финансиране и естествено туристи. Имаше и снимки на такива, които стоят по-дълго и помагат. След обяда като тръгнахме да разглеждаме старинната крепост, един мъж мина на колело, поздрави се с гида и ни каза, че това бил един от лекарите, американец!
Разгледахме старинния храм, частично разрушен, но много истински, имаше и доста камбоджански туристи и по програма минахме през манифактурка за коприна и ние мислихме, че ще е пак туристическо капанче, но не беше точно така. Пристигаме и излиза един висок французин, който ни обясни колко в момента бил зает, там бил от 2 години или нещо такова и не говорил ли некой френски, щото ако е така неговият колега (който говори само френски!) може да ни покаже наоколо. Е, жертвахме се с френски и французинът беше, както той каза: от Париж естествено, на 55-60, бил там няколко месеца и така. Та ни показа как получавали коприната, боядисвали я, после как приготвят становете и девойките тъчаха – което е едно изкуство с няколко цвята и тн. Естесвено продуктите бяха добри и почти на 100% за френския пазар. Много любопитно как толкова чужденци там си работят малко на майната си, но факт.
Околността на селцето къщички, природа, едно езерце ли локва ли голяма, където и се къпеше една жена ( нищо че водата мътна нали). На вечеря се видяхме с познатите ни от обед – швейцарци и едно семейство поляци с малко дете (жената работила в Сайгон и имали няколко почивни дни, та решили да посетят Камбоджа). Където имаше буболечка летяща, ме накаца и единият швейцарец, с присъщ може би швейцарско чувство за хумор, ми обясни, че съм била касметлийка.. да ти имам и късмета!
Прибирането беше по пътя, тъмно тъмноооо , но си стигнахме къщата и децата с уроците по математика. Всичко добре и да си легнем и .. почна едно квичене на прасета.. ама просто по коледа на село, кога почнат да колят прасетата и така нон стоп.. ама не спря това прасе.. по едно време се усъмнихме, че не е 1.. имаше и някакъв голям камион и се продължи. Легнахме, заспах някак си, по едно време около 11 се събуждам – пак квичене и камионът буксува ли какво.. просто идилия от всякъде. Швейцарците пък ни казаха, че сутринта много рано ги събудили и ние си мислехме, че нещо фасони. Е да, ама не. В 5 часа! Се пуснаха едни ми ти високо говорители с една ужасна тяхна музика, по едно време някакъв говореше и звук силен ли силен и това продължава ли продължава, нямаше край... и така до около 7 когато трябваше да станем.. е, оказа се, че това било от манастира дето призовавали хората май да ходят и защото тогава мила лунарната година ли седмица ли .. мъка мъка, то не бяха свине, то не бяха музики и така стигнахме на закуска. Оказа се, че до къщата на нашата стопанка гледали прасета, и вечерта дошъл голям камион да ги изкупува - товари и затова добичетата скимтели и даже домакинята и дъщеря и казали, че повече от обикновено. Така с багажа в колата на закуска, после из пазара (където ни се смяха как сме купили лют пушен червен пипер) и към Сием Рип.
Навън съседната къщичка с магазинче, което било на дъщеря и, а в двора чинове и дъска бяла.. защото това било мястото за вечерни часове по математика.. и наистина същата вечер, над 20 деца, на моторчета или не, дойдоха около 6 и като се прибрахме след 8, тогава още учиха и решаваха задачи, а учителят им, с бяла риза и черен панталон, зетя на нашата домакиня! Но определено беше впечетляващо и учат децата.. оказа се, че и в събота учат! И сутрин от рано, за да имат малка почивка когато е голяма жега следобед. И така след 8 като свърши часа си се качиха на моторчетата и към вкъщи!
Сградата, където беше кухнята/масите – абе стол един вид – с 1 дълга маса (на вечеря бяхме около 10 човека, все такива) ти дава ядене, нямаш претенции, ядеш каквото са сготвили и беше вкусно! Едното помещение беше библиотека и библиотекаря и събираше парите. Всичко се стопанисва от комуната като са били основани от някакъв французин и сега все си търсят допълнително финансиране и естествено туристи. Имаше и снимки на такива, които стоят по-дълго и помагат. След обяда като тръгнахме да разглеждаме старинната крепост, един мъж мина на колело, поздрави се с гида и ни каза, че това бил един от лекарите, американец!
Разгледахме старинния храм, частично разрушен, но много истински, имаше и доста камбоджански туристи и по програма минахме през манифактурка за коприна и ние мислихме, че ще е пак туристическо капанче, но не беше точно така. Пристигаме и излиза един висок французин, който ни обясни колко в момента бил зает, там бил от 2 години или нещо такова и не говорил ли некой френски, щото ако е така неговият колега (който говори само френски!) може да ни покаже наоколо. Е, жертвахме се с френски и французинът беше, както той каза: от Париж естествено, на 55-60, бил там няколко месеца и така. Та ни показа как получавали коприната, боядисвали я, после как приготвят становете и девойките тъчаха – което е едно изкуство с няколко цвята и тн. Естесвено продуктите бяха добри и почти на 100% за френския пазар. Много любопитно как толкова чужденци там си работят малко на майната си, но факт.
Околността на селцето къщички, природа, едно езерце ли локва ли голяма, където и се къпеше една жена ( нищо че водата мътна нали). На вечеря се видяхме с познатите ни от обед – швейцарци и едно семейство поляци с малко дете (жената работила в Сайгон и имали няколко почивни дни, та решили да посетят Камбоджа). Където имаше буболечка летяща, ме накаца и единият швейцарец, с присъщ може би швейцарско чувство за хумор, ми обясни, че съм била касметлийка.. да ти имам и късмета!
Прибирането беше по пътя, тъмно тъмноооо , но си стигнахме къщата и децата с уроците по математика. Всичко добре и да си легнем и .. почна едно квичене на прасета.. ама просто по коледа на село, кога почнат да колят прасетата и така нон стоп.. ама не спря това прасе.. по едно време се усъмнихме, че не е 1.. имаше и някакъв голям камион и се продължи. Легнахме, заспах някак си, по едно време около 11 се събуждам – пак квичене и камионът буксува ли какво.. просто идилия от всякъде. Швейцарците пък ни казаха, че сутринта много рано ги събудили и ние си мислехме, че нещо фасони. Е да, ама не. В 5 часа! Се пуснаха едни ми ти високо говорители с една ужасна тяхна музика, по едно време някакъв говореше и звук силен ли силен и това продължава ли продължава, нямаше край... и така до около 7 когато трябваше да станем.. е, оказа се, че това било от манастира дето призовавали хората май да ходят и защото тогава мила лунарната година ли седмица ли .. мъка мъка, то не бяха свине, то не бяха музики и така стигнахме на закуска. Оказа се, че до къщата на нашата стопанка гледали прасета, и вечерта дошъл голям камион да ги изкупува - товари и затова добичетата скимтели и даже домакинята и дъщеря и казали, че повече от обикновено. Така с багажа в колата на закуска, после из пазара (където ни се смяха как сме купили лют пушен червен пипер) и към Сием Рип.
No comments:
Post a Comment